Живка Кехайова
Какво всъщност иска българското общество? Време е да разберем.
Досега, десетилетия наред, разбрахме само какво не иска и съвсем малко от това какво иска, но пък то е в противоречие с неисканото.
– Не поиска лустрация, но пък и не иска бивши и настоящи членове на БКП/БСП да го управляват повече след натрупания опит от Лукановата зима, Жан-Виденовия инфлационен шок и управлението на Тристранната коалиция, при което Мая Манолова предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС, а БСП гласува предложението.
– Не иска магистрали, детски градини, спортни зали, санирани жилища, икономически зони…, но иска да шофира по магистрали, да има детска градина за всяко дете, да ходи на концерти и международни спортни прояви и да не дава пари за топлото и студеното в жилището, което е добре да е с по-висока цена, когато го имаш и с ниска, ако ще го купуваш. И иска да има инвеститори(що пък им са икономическите зони и инфраструктурата) – ама истински, плащащи добре, със социална политика и по възможност без изискване за квалификация на работниците и служителите.
– Не иска да плаща данъци! Работникът – защото не ще да храни разни безработни лентяи и администрация, работодателят – защото не ще да пълни търбуха на държавата и тя да му се бърка в бизнеса. Но пък е задължително да има пари за пенсии и то добри, включително ако се разболеем, или инвалидизираме.
– Не иска държавата да се меси в живота на гражданите и бизнеса, но иска държавата да защитава интересите им на всички нива и да отговаря с: „давам“ при всяка необходимост, не само свързаните с бедствия и аварии, но и свързаните с лична недалновидност или откровена некадърност.
– Не иска да плаща за здравеопазване и образование, но иска те да разполагат с най-съвременна техника, талантливи, добре образовани учители, лекари и медицински персонал с достатъчен брой за индивидуална грижа към всеки пациент в добра и съвременна база с всички удобства. Да не забравяме – безплатни качествени лекарства и в извънболничната сфера, но без здравни застраховки и други „престъпни“ харчове.
– Не иска да влизат европейски фондове, защото са с гадни изисквания и отнемат свобода, пък и пораждат корупция, но иска Европа да оправи тази държава, това общество и да го направи богато и проспериращо. Фондовете обаче да ги раздава на калпак – на всеки гражданин по равно и без никакви условия как да бъдат употребени.
– Не иска популисти на власт, но иска когато се развика пред Министерски съвет, веднага да му бъде дадено исканото нещо.
– Не иска независимо правосъдие, особено ако е настъпен от него, но иска такова за опонентите и враговете си. Не иска нито президент, нито парламент да имат намеса в предложенията за контролни съдийски и прокурорски висши органи, но не иска и самите гилдии да ги избират. Не иска слаб главен прокурор, зависим от която и да е структура, но иска контрулируем главен прокурор и то не от прокурорите, а от някой, или нещо друго.
– Не иска ГЕРБ да управлява, но ги избира вече 3 пъти.
– Не иска мутрите на власт, но зависи кои мутри – едните ги предпочита пред другите в зависимост около коя група мутри гравитира бизнеса му, работата му, кариерата му.
– Не иска възпитани и образовани политици, защото „какви мъже са тия“. Не иска необразовани мъжкари-политици, защото ни излагат по света.
– Не иска парламентарна република, защото мрази депутатите в НС – всички депутати без изключение, които сам избира.
– Не иска президентска република, защото това намирисва на диктатура, пък и не е ясно кой ще е следващия президент.
– Не иска депутатите да са 240 в обикновеното и 400 във Великото народно събрание – много са. Не иска да са и по-малко, защото тогава ще има по-малка представителност.
– Не иска тази Конституция, защото в новото време създава проблеми и не са гарантирани правата на гражданите. Не иска и нова Конституция, защото текстове могат да предлагат нелюбими политици – при това всички, които имат някакви идеи, могат да предлагат. И нищо, че за промяната дори на една запетайка ще трябва да гласуват поне 2/3 от избраните от самия него нови народни представители.
– Не иска България да е бедна страна с несъвършени системи и управление, но също така не иска да работи десетилетия (или столетия както е било в най-развитите страни), за да променя системата. Иска някой да оправи България, но в никакъв случай не иска България да е зависима от когото и да е, включително хипотетичния „някой“ (между другото последното е изява на най-ценният и зрял инстинкт на българите за оцеляване).
– И… можете сами да продължите с изброяването.
И така последните 30 години, 66 години от 1878 до 1944 година и едни 45 по средата, в които „другарите“ определяха какво да иска, или не иска обществото. Всъщност то не беше общество, а народ, т.е. не общност от граждани, а от биологични единици на обща територия.
Какво ще кажете да започнем един истински дебат какво искаме с конкретни предложения как да бъде постигнато. Пример: „Искаме да се повиши благосъстоянието! За целта се инвестира в такъв тип образование, търсят се целенасочено такъв тип инвестиции, на базата на такъв тип данъчно законодателство и такъв тип правна система… В перспектива от 30 години трябва да постигнем – икономика на високи технологии, да станем водеща туристическа страна, да запазим природата и да предложим модерно земеделие, и т.н. Внимание! Можем да постигнем само едно от тия – останалите отрасли, производства, услуги, могат да са само съпътстващи. С референдум ли ще определим посоката – много рисковано, чрез избор на читави икономисти и анализатори в нещо като проектна група ли (може да е с мажоритарни неполитически избори с образователен ценз за избирателите)…
Но да вземем решение и да заявим какво искаме – тогава почти няма значение от кого ще го искаме като изпълнителна и законодателна власт, защото те ще са длъжни да следват стриктно зададена посока, независимо от коя партия са, или от чия групировка.
