Снимката е в едино от новите „семейни“ жилища за деца, лишени от родителска грижа
Живка Кехайова
Ако не се пускаш по конюнктурата, т.е. скандала – лошо! Това изглежда е определението за модерна журналистика на мнозина, включително от гилдията. За щастие – не на всички.
Трябва, ама непременно трябва да намериш нещо лошо и гадно, дори когато става въпрос за добро, иначе какъв журналист си?!
Когато от самото начало на протестите обяснявах ясно и разбрано, че те биха имали смисъл, ако наистина искат да създадат нещо ново, да излъчат нов политически субект и ясни послания. Голям вой беше под всеки мой коментар: „Ама защо не викам ура, ами искам да свършат сериозна работа? Ама защо пък да не са омешани – умните с тъпите и агресивните, политичета и кандидати за такива от не просто старата, а от най-старата генерация, с модерните западни възпитаници. И какво се оказа – днес и най-протестърски настроените анализатори стигат до едно и също заключение, че протестът остава без политическо представителство, без цел и посока, без перспектива. Умните и наистина желаещи промяна протестиращи, изчезнаха омерзени от вървящите уж до тях, а всъщност кой знае къде обичайни…(сложете си определение по вкус). Протестът се изроди заедно с подозрително познатите, останали в него. Провали се. А можеше да успее да донесе нещо ново, ако някой бе чул не мен, а многото по-умни и осведомени, които казваха – създайте различното, новото, визията за развитие и направете нещо наистина добро! Те също осъмваха оплюти от тълпата, мечтаещи просто да се изживеят едно лято като герои за пръв път в живота си, не да бачкат като герои до края на живота си.
Същата история на местна почва с темата за Домовете за деца, лишени от родителска грижа. Прави се нещо наистина добро – ужас! Непременно трябва да има скандал, как така някой ще прави нещо добро в България. Местели деца от комуналните домове в семейни. А бе няма как да е добро това, що не спретнем едно скандалче. И го спретнаха – последните останали младежи не знаели, че ще ги местят в жилища, в които ще имат своята модерно обзаведена стая, условия за учене и развитие, живот, близък до семейния. Някой ме попита била ли съм в някой от тези три останали домове. Не, не съм била скоро и честно казано мислех, че процесът на нормализация отдавна е приключил, защото знам колко бързо и добре тръгна(а доста време нямах възможност за активна работа на терен по здравословни причини и съм пропуснала финала). Била съм обаче в новите семейни жилища и не в едно. Разговаряла съм с настанените там деца и младежи, а с някои поддържам връзка. Как пък ни едно от тях не каза, че му е мъчно за големия дом, от който са го измъкнали в не малкото ни лични разговори? Как нито едно не спомена, че вместо с „майката“ на дома си и „братята“, и „сестрите“ си, предпочита да си живее в комуна с още 100 и да си общува с директор, който и да е той.
Друг пък ми обясни как определена директорка била като майка за децата в дома, който оглавява. Честно казано не се съмнявам. И аз бих се привързала към деца, които познавам и за чиято сигурност и живот отговарям, при това много. Но! Има едно голямо но. Аз не съм „като“ майка, а майка и знам, че ако трябва по някаква причина да се разделя с детето си (налагало ми се е – талантът на едното ми дете го изпрати рано другаде), няма да крия от него, че за да живее по-добре, по-смислено, ще трябва да се разделим. Напротив, от рано тази тема бе част от разговорите ни каква възможност е това да създадеш нови контакти, при това нищо не налага да губиш старите. Да си създадеш нов и по-красив живот, докато всички, които те обичат те подкрепят и мислят за доброто ти.
Явно подобно нещо не се е случило. Явно едни деца са изплашени, неинформирани. Съсипани от фалшива информация, че ще бъдат разделени, а те – както стана ясно, ще бъдат настанявани по групи заедно, както са по домове – достатъчно малко са, за да е възможно това. Кой и защо смята, че е нормално и приемливо да плаши дете с бъдещето му?
Явно мнозина, защото хорът, повтарящ: „Абе трябва да е лошо, ама непременно ще е лошо, ама как няма да е лошо“, изглежда доста голям. Та нека сега аз попитам въпросните от хора и клакьорите – вие били ли сте някога тези домове, ама не да направите интервю с директора и няколко снимки, а да общувате с децата, да изградите подкрепящо приятелство с поне едно от тях?
Темата ми е болезнена още от дете. Била съм на не повече от 5, когато родителите ми по време на едно пътуване потърсиха своя позната. Оказа се, че работи като медик в такъв дом и трябваше да отидем там. Докато те пиеха кафето си, аз се разхождах, наблюдавах и по детски се опитвах да комуникирам с питомците. Видях невъобразими за моите представи отношения леличка-деца. Години наред сънувах кошмари. Когато пораснах и особено когато започнах да работя като журналист, съдбата на децата в подобни домове бе моя кауза. Борила съм се да не бъдат разделяни при осиновяване братя и сестри. Борила съм се пари като сирашка пенсия от държавата да получават и децата, лишени от родителска грижа, за които не се знае дали са сираци, а и дори да не са – защото са в същото положение като останалите. И представете си, със съмишленици сме постигали законодателни инициативи и закони в тази посока. Проследявала съм години наред съдбата на осиновени в чужбина деца…
Та кой от вас, любители на скандала като единствено изразно средство на журналистиката, е реално запознат с тези процеси?
Нищо по-добро не се е случвало на децата, лишени от родителска грижа от това да им бъдат предоставени съвременни удобства и начин на живот, максимално близък до семейния. Дали може да има дивотии и в този процес? Разбира се, но няма как да са толкова страшни и големи, кокото в старите домове-комуни. Нали не искате да започна да изреждам ужасиите, за които всички знаем в много от старите домове и за истински, а не измислени скандални безобразия от не толкова далечното минало, включително в старозагорски домове? Ако сте ги забравили – потърсете, припомнете си, полезно е!
