Винаги на този ден се питам защо точно Левски остава неизменно на пиедестал в душите ни? Никакви опити да бъде затъмнен образа му – а те не бяха един и два, не постигнаха успех. Покланяме се на десетки свои герои за ума, храбростта, родолюбието…, но пред него се прекланяме мълком, без помпозност, без задължителност, без политиканстване, винаги, когато видим образа му някъде, когато се сетим, че е стъпвал по земята ни.
Защо точно Левски е личността, която много бихме искали да следваме, за да се чувстваме ценни българи, ценни човеци?
Може би защото той е най-великия визионер, който сме родили. Не просто е един от големите революционери, борили се за независимостта на България, Левски е посочил пътя как България да бъде цивилизована държава далеч преди Европа да осъзнае какво означава това. Че и още не успява съвсем да го осъзнае. Левски вижда бъдещето на България и на цивилизоваността в равните права за всички хора, но и в безкомпромисно равните задължения. Левски поставя пред политиците неимоверно тежката задача честно да изпълняват мисията да отдадат себе си и моженето си на бъдещето на нацията си, без оглед на емоции, пристрастия и принадлежности. И не само я поставя, а и показва как на практика се прави това. Натоварва всеки човек, съответно всяка нация с отговорността сам и сама да създава себе си, без да търси благодеянията на уж приятели и уж врагове (имат свойството да си разменят местата в историята), виждайки и ясно заявявайки, че приетото благодеяние е робство: „Който ни освободи, той ще ни пороби“.
[ad id=“225664″]
Защото няма подарена свобода, не е имало и няма да има. Свободата си или я създаваш сам и я носиш като кръст, защото е ужасяващо голяма отговорност, или я заменяш с поредица от робства – лесни, някак прагматични, някак оправдаващи провалите, защото има виновен(друг).
Това ни плаши и до днес. Затова и не искаме да се отървем от представата, че сме били роби, че сме роби, че сме зависими – така е лесно.
А Левски не е бил роб в нито минута от живота си. Износил е до край кръста на личната си свобода и на избора си да създаде свобода, но искайки от всеки личната цена за нея. Така се е превърнал в съвестта ни – съвестта ни на българи и съвестта ни на човеци.
Не сме успяли. Не успяваме и сега. Със страха си да бъдем истински свободни, сме го предали, предаваме го и до днес. Но от съвестта си не можем да избягаме, както сме се научили да бягаме от личната отговорност за живота си.
На този ден преди 181 години се е родила съвестта българска. Имаме я като образ. Имаме я въплатена в истински човек – значи е възможна и постижима. Страхуваме се от нея, но се и прекланяме пред нея. Може би съзнаваме, че сме щастлив народ – народ успял да види съвестта си реализирана, а следователно и народ с бъдеще, защото искаме, или не, сме натоварени с мисията да живеем със съвест.
Затова Левски, мисълта за него, преклонението… са нещо лично за всеки от нас. Надяваме се да живее във всеки от нас, искаме да живее във всеки от нас, искаме някой ден да имаме силата да го последваме.
