Не се оплаквам. Наясно съм, че ситуацията е повече от стряскаща и злокобна. Не съм малоумна, за да не виждам в какво положение е целият свят и как милиарди хора са в стрес от поголовното настъпление на страшната зараза от COVID-19.
Наясно съм и с това, че за децата е по-добре да не ходят на училище и в същото време да не пропускат учебния материал, за да не им се нулира годината.
Нека спазваме ограниченията, за да опазим техния, нашия и на родителите ни живот!
Но проплаквам с това „ПОМОЩ!“, защото знам, че повечето родители от вчера са в патова ситуация с уроците онлайн, както са сигурно и учителите, които досега не са се сблъсквали с подобно преподаване. Трудно е. Много! Предполагам ще се съгласите с мен всички, които се печете на този огън.
А сега нека ви опиша с малко половинчата усмивка, която все още не съм загубила, как започва нашият ден.
Да уточня, че след като ни спряха от работа и децата от училище, ние като отговорни хора отидохме на село, където контактите ни са сведени до минимум. Кучета, котки и кокошки не са в сметката.
Побутвам сънените си отрочета в 7 часа. Гуреливите ми наследници се потриват и с нежелание отварят едно по едно очите си. Първият онлайн ден беше стресиращ за всички ни и затова никак не им се иска да се измъкнат от чаршафите. Първо съм проверила телефоните дали са се заредили, защото използваме активно и тях освен лаптоп. Приготвила съм им любимата закуска, за да ги разсъня и омилостивя за последващите действия. Нещата лека-полека се канализират. Напук на силния пол ще кажа, че синът ми е по-капризният, по-лесно се отказва, дори стига до рев. Докато другата бройка е силна, борбена и там няма назад.
Тупаме покривката и освобождаваме терена за гладиаторските борби. Включваме всичката налична техника, все едно ще копаем биткойни. Обстановката се нажежава дотолкова, че изключваме парното – все пак трябва да правим и икономии.
8 часа днес!
Вайбърът тръгва на пълни обороти. Месинджърът – също. Вчера децата, зажаднели за комуникация, започнаха да си пишат в създадените за обучение групи, да си пращат иконки и картинки и стана пълно мазало. Учители и родители се видяха в чудо, защото те още са малки и не са в час да си направят отделни чатове. На по-големия системата в първия ден даде фира. Той подсмърча. Малката заби главица да разбере какво ѝ се казва. Аз съм по средата като бягащ от приближаващите тореадори бик. Следя учителките, отговарям на въпросите на децата, гледам да се включа в 40-минутния поток на урока, а в „междучасието“ да си обясним взаимно какво ни е оставило торнадото от знания.
Днес е Ден втори. Справяме се една идея по-добре. Ще свикнем. Всички.
Важното е да съумеем и да се забавляваме с това, което ни е застигнало и да не губим настроение. С обич всичко се постига. Вадя я от себе си и се опитвам да я умножавам многократно, за да ми дава сили, с които да зареждам и децата.
