През есента на 1940 г. правителствата на Япония, Италия и Германия-жестоки врагове в Първата световна война, подписват Тристранния пакт, обещавайки си взаимна подкрепа, за да „създават и поддържат новия ред на нещата“ в Европа и Азия. В следващите пет години, 70 милиона души ще бъдат убити в рамките на усилията за изграждане, и след това за унищожаване на Новия ред.
Пактът беше кулминация след серия от споразумения за ненападение, приятелство и сътрудничество, споразумения, подписани от диктаторите на деня, понякога за да заблудят тревожните демокрации, но по-често за да се раздели очакваната плячка от бъдещото завоевание. Така че си струва да се погледне към сегашната нова ера на сътрудничество между диктатори и да се мисли за това, докъде може да се стигне.
Ерата започна през юли 2015 г., когато командира на Иранските въоръжени сили Qasem Soleimani посети Москва, за да предложи план за спасяване режима на Башар Асад в Сирия от колапс. Иран и Русия не са естествени съюзници, дори ако те имат един общ клиент в Дамаск. Иранците имат горчиви спомени от съветската окупация на Афганистан през 1980 г., и Кремъл никога не е бил привърженик на ислямисти, дори и от шиитския вид.
Но това, което наклони везните в полза на съвместна операция, беше споделеното желание да унижи САЩ и да го изгони от Близкия изток. „Американската дългосрочна схема за региона е в ущърб на всички народи и държави, особено Иран и Русия, и тя трябва да бъде осуетена чрез бдителност и по-тясно взаимодействие“, заяви върховният водач Али Хаменей на Владимир Путин по време на посещението на руснака в Техеран през ноември миналата година.
От тогава, Техеран се съгласи да закупи за 8 милиарда $ най-висок клас руски оръжия и се стреми към помощ от Москва, за да изгради още 10 ядрени реактора – полезно е да се отбележи как моллите изразходват средствата дошли им като дар след падането на санкциите. Двете страни също са провели съвместни военноморски учения в Каспийско море. Само миналата седмица Русия използва иранските въздушни бази (малко прекалено публично за вкуса на Техеран) за провеждане на бомбардировки над Сирия.
Всичко това се случва,напук на очакванията, че ядрената сделката е трябвало да бъде побутване на Иран в по-проамериканска посока.В същото това време Москва и Анкара са движат към сближаване и дори евентуален съюз, по-малко от година след като турците свалиха руския самолет. Турският премиер Бинали Йълдъръм заяви миналата седмица, че г-н Асад ще остане на власт в обозримо бъдеще, а руските медии се хвалят с възможността, че руските самолети могат да използват военновъздушната база в Инджирлик да бомбардира цели в Сирия. Това всичко предполага изтласкване на САЩ.
Би ли турският президент Реджеп Тайип Ердоган останал съюзник на САЩ? Изгледите са да се обедини с Русия, исторически враг на страната си, но в името на съвместно владение на Сирия? Истинско чудо е, че това не се е случило вече. Вашингтон първо се оказа безполезна за Анкара, като не можа да свали Асад. После отново доказва безполезността си като не можа да унищожи Ислямска държава.
Барак Обама направи всичко възможно да ухажва г-н Ердоган в първия си мандат, но хардлайнерите винаги имат инстинктивно презрение към безполезните моралисти. По тази причина турските вестници-всички от тях органи на държавната подхващат анти-американски истерия с твърденията, че пенсионираните американските генерали са зад проваления преврат през юли. Г-н Ердоган бързо иранилизира режима си по модела Хомейни. Превръщането на САЩ в „Сатана“ все повече се харесва на новите приятели на Турция.
Сега да погледнем към Китай. В понеделник, руски военен говорител съобщи, че Тихоокеанския флот на страната му ще проведе съвместни операции с китайския флот в Южнокитайско море. Това следва от очевидно координирани усилия от двете страни през юни, за да се навлезе в японски териториални води в близост до спорните Сенкаку острови.
Всъщност отношенията на Путин с Пекин не винаги са били гладки-Китай е вещ в кражба на руски военни технологии, тъй като е вещ в хакерство на американски тайни, и руснаците не искат да играят ролята на младши партньори. Но сондите в Южнокитайско море са още едно напомняне, че първостепенната цел на външната политика на Кремъл е да изтласка САЩ от района – цел, която и Пекин изглежда напоследък споделя.
И защо не? Президентът Обама и неговите съветници продължават да настояват, че светът никога не е била по-добро, по-безопасно, по-щастливо място за живеене, отколкото при тяхното доброкачествено настойничество, което означава, че вече дори не се регистрират непрекъснатите гафове и провали на тяхната външна политика. Администрацията се е превърнал Черният рицар от „Монти Пайтън и Светия Граал“, комично безразличен към собствената си осакатяване. Ръцете и краката на всички са отсечени? „Няма проблем – това е драскотина!“
Може би това е в природата на всеки диктатор е да търси и да се любува на политическото си отражение, където той се намира, независимо дали е цар, аятолах, султан или главен секретар. Тогава пак, това, което най-вече обединява лидерите на клуб новите диктатори „е споделено разбиране, че те рискуват да загубят много малко в работата срещу страна която те мразят и президент който презират.
Това е усещането и е малко вероятно да се промени със следващата администрация на САЩ. Читателите, които търсят исторически аналогии с настоящето определено смятат, че е невъзможен нов тристранен пакт. Обаче съставките на супата, от която беше разбъркан предишният, вече са на масата.
BRET STEPHENS – The Wall Street Journal – превод Зарата
