ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 45, 1991 г.
Гледна точка
НЕПОСЛУШНОТО ДЕТЕ НА ОБЩЕСТВОТО ИЛИ
ДИКТАТУРА НАД ПРОЛЕТАРИАТА
Дотегнало ми е още от времето на страха, когато работническата класа беше т.нар. авангард по светлия път към блажения рай. Авангард, който теглеше безпътно скрибуцащата талига на социализма, препълнена с мамини синчета, с нелегалния държавен и недосегаемия репресивен апарат, пляс административната разплутост и т.н. И най-сетре – с профсъюзните ни защитници, вечно заети с ресторантските сметки от непресекващите банкети. Нямаха време да ни погледнат, камо ли раните ни с мехлем да намажат и с блага дума залъжат. А авангардът на една каруца, както знаем, мирише на пот, на вкиснато, на чесън и евтино вино. Иначе самата ни конституция великодушно беше ни осигурила великото право на труд… Блъскахме в началото, додето за пореден път докажем, че с честен труд не се става богат, а гърбат. И намалихме темпото, за да се огледаме. И разбрахме, че пак сме на същото пролетарско дередже, и пак си имаме буржоазия да ползва облагите на труда, само че вече червена. Понеже изход от положението си не открихме, олабихме стъпката и се отдадохме на лентяйство. Залиня борческият пролетарски дух… Дълго можем да си чешем езиците за времето на потайния страх, напоследък нали само това правим, та си омръзнахме. Вече не сме авангард, но пак си теглим талигата, само дето тя не е вече социалистическа. Иначе на тази българодемократичнокапиталистическа талига наред с досегашните пътници побързаха да се нахвърлят безредно търгаши, черноборсаджии и спекуланти, необуржоазия и стаена бивша, задгранична и новосформирана – мераклии да яхат дал господ. Народиха се политически партии като от героиня майка зайкиня и синдикални защитници се пръкнаха благородно. Смирено коленичеха на пода на талигата и прегърнаха височайшата чест да бранят наша милост от претоварване. Понеже им се видя многолюден бившият авангард, единодушно решиха да намалят пролетарската тълпа многократно. Напратиха излишеството къмто опашките на безработните и отвориха савака към селата, за да потече българското трудолюбие, като противотежест, с която да балансират талигата. Вече не пътуваме към блажения рай, а към крепостта Европа, дето се мержелее при залез слънце. И ни обещаха, че прехвърлим ли дуварите, проститутките й са наши за многонощна оргия. А какви проститутки имало там… Шегата настрана. Работническата класа е непослушното дете на обществото. Лесно може да се залъже с джунджурийки и лакомства. Лесно може да се тушне в чужда градина за ябълки, може и да се набие лесно. Но може и да строши прозорците на белязаните от бога нейни благодетели. Днес нашите защитници по стара българска традиция се сдушиха с държавата и бъркат в джобовете ни, за да огребат спастрените там парици, че по-скоро да се роят многонужните ни милионери и да заприличаме на възжелания запад. На работника всъщност му е все едно какъв хрантутеник мъкне на плещите си – червен, син, или извънземен. Щом товарът стане непосилен, все ще се намери някой антихрист да среже каишките. Да не забравяме, че ако възжеланото днес капиталистическо общество е превърнало работническата си класа в дребнособственическа прослойка, то не е от любов към ближния, а от световна хитрост и исторически ум. Така че не се унасяйте, господа и другари – направихме си вече една диктатура на пролетариата и разбрахме, че всяка человеческа твар става за чорбаджия, стига да има кой да я търпи. Иначе диктатурата над пролетариата не е пресекнала исторически, дотегнала ми е, но няма как. Ще си я понасям. Какво друго ми остава.
Кольо АЛЕКСАНДРОВ
