В днешно време измислихме как да се подканваме за релакс: „Изключи си бушоните поне за ден, изключи телефоните…!“, като в култовата песен на Васил Найденов „На море“. А
някога, някога, толкова някога, че чак годините не ми се смятат – нямахме такива дертове. Големият плюс идва най-вече от това, че сме бяхме деца. Децата на 60-те, на 70-те, на 80-те.
Любимото ми Аркутино от миналия безвъзвратно отминал ХХ век! Светли спомени за море, безкрайни игри и щастливо детство.
[ad id=“225664″]
Старозагорският лагер жужи. Смяната от 14 дни с карта от предприятието тепърва започва. Бунгалата са изпразнени. Часът е към 18. Децата играят федербал, други са седнали на
специално скованите наоколо дървени маси, пейки и са извадили зарчето на „Не се сърди, човече“. Някои по-палави се щурат из близката гора или се пръскат на големите общи
умивалници. Жените режат салата, а мъжете подрънкват шишета с домашна ракия. Децата съответно са изгонени от масите, за да заседнат там възрастните. Но вече е достатъчно
тъмно, за да се развихри жоманката (мижанка). А места за криене – бол. Могат да не те открият и до края на смяната.
След вечеря идва времето на тихите забавления за децата и… царството на комарите. Ей, казвам съвсем отговорно: толкова комари и толкова настървен добитък не съм виждала през
целия си живот! Хапят, чешем, убиваме ги, а след тях по нас остава само кръв – наша, чужда и пъпки… безброй, навсякъде. Няма още разните му там репеленти, спирали и други
екстри. Само бой и непрекъснат сърбеж.
[ad id=“237001″]
Усамотяваме се по-далеч от родителите, защото те, за сметка на нашето кротване, стават доста по-шумни. Единственият телевизор марка „Пирин“ стои заключен с катинар в специална кутия в стола и се пуска само за Новините и евентуално, за да гледаме „На всеки километър“. Така че – удоволствието остава на собствен ход.
Сгушени един до друг ние започваме с веселите преживявания от деня и да си разказваме лудориите от учебната година или от махалата. Става все по-късно и никога не се разминава преди лягане да не зачекнем и „страшните случки“. Няма деца от онези години, които да не са го правили, без значение къде се намират, стига да са събрани накуп и да е тъмно. Хубавото е това, че на морето се събираме непознати и всеки носи нови страхотии. Някои са бъзливи, само се кокорят, стискат ръката на най-близкия седнал до него, но винаги има по 1-2-ма окумуш, които театрално изиграват своята случка, а останалите треперят. Току някой се провикне: Стигааа, как ще ида сега до бунгалото в тая тъмница! Надигаме се и се налага по-стреснатите да бъдат изпращани.
Лягаш на пружиненото русенско легло, което се клати като се размърдаш малко, но преди това задължително си поливаш краката с бурканче от кисело мляко, оставено в строената до
бунгалото кофа с вода. Здрав и необременен от никакви мисли сън, а на сутринта те събужда промушил се през листата слънчев лъч и песента на птичките. Единственото място, на
което не ти се иска повече да спиш, а да хукнеш още с отварянето на очите към морето.
Дните не си приличат по нищо – все има нещо неизследвано и ново да се случи.
[ad id=“238430″]
Най-голямата атракция са вечерите на ресторант… Балкантурист, който се намира в дюните, на около 2 км от нашия лагер, а съвсем близо до него е мотелът с друго заведение, буквално на плажа. Подтичваме в групичка по шосето, коли преминават много рядко, но родителите ни са бдителни. А в големия ресторант едни ми ти невиждани другаде чадъри от сас, дансинг с оркестър. Някои жени идват облечени с дълги рокли без ръкав от модерната тогава травира на цветя. Всички танцуват, а ние се мушкаме под свободните маси, за да наблюдаваме скрити и да се кискаме на воля. В едно голямо старо дърво е направена беседка, до която се качваш по стълбички, можеш да седнеш и сервитьорите да ти донесат каквото си поискаш. Обикновено използвахме, когато там няма никой, за да се качим и да наблюдаваме отвисоко случващото се наоколо.
[ad id=“263680″]
Споменах веднъж за култовия сериал „На всеки километър“, нали? Е, цялото българско народонаселение е залепнало пред телевизорите в ония години, когато го даваха. Една вечер играем на пясъка пред Балкантурист и гледаме – става някаква кавга. Тичаме всички да не изтървем. Музиката е спряла и всички са вперили погледи към дансинга. В средата стои млад, висок мъж, към 30-ина годишен, с шапка идиотка на главата, по джапанки и видимо добре почерпен. Нещо се разправя с един от сервитьорите. Познаваме го, но кой е? Ами бате Сергей! Стефан Данаилов ни е дошъл на крака! След като го разконспирираме, погледите стават благоговейни. Звездата от малкия екран е при нас! Мълниеносно забравяме непристойното му поведение и плажното облекло, прощаваме му за секунди и го наобикаляме. Той се усмихва, погалва по главиците няколко от нас и си тръгва недоволен от нещо. За нас обаче е осмислена не само вечерта, не само почивката на море, но и цялото ни съществуване. Така си мислим поне сега. Има да се хвалим на целия свят, че сме докоснали героя!
Следва продължение
На море в края на 60-те и как видях бате Сергей от „На всеки километър“ в Аркутино (част 1)
