На море в края на 60-те и как видях бате Сергей от „На всеки километър“ в Аркутино (част 1)

Неслучайно поколенията от 60-те, 70-те, че и тези от 80-те гледат с удоволствие старите български филми „С деца на море“, „Таралежите се раждат без бодли“, „Войната на
таралежите“, „Изпити по никое време“ и много други ленти, които автентично ни връщат към спомените от нашето слънчево детство.

Когато разказвам на децата, а вече и на внуците ми за времето, когато ходехме на море с карта за по 14 дена, те винаги слушат с огромен интерес, защото днешното време не
предлага подобни екстри, достойни за истински приключенски разкази.

[ad id=“225664″]
В края на 60-те години от Стара Загора, в 4 сутринта, един камион потегля за Аркутино. Денят е 1 юни, първа смяна на старозагорския лагер в Аркутино. Дни преди това е завършила учебната година, а през нощта не си мигнал от мерак. Кафевият картонен куфар с очуканите метални ъгълчета с банските и всичко необходимо вътре е натоварен, летовниците са насядали по пейките – специално сложени дъски в двата дълги края и една къса в началото на каросерията. Отгоре е опънат брезент, който да пази от дъжд и вятър, донякъде… И безкрайно друсане, но кой му обръща внимание.

Това сме! Деца и възрастни, предвкусващи морския бриз. ЗИЛ-ът пали, замирисва на изгорели газове, но очите светят в очакване. Пър-пър-пър, с две-три почивки до Бургас. Никой
не се бави при слизанията. Времето се стопля, че сутринта е било тъмно и доста хладно. На няколко места морето се вижда още преди Бургас и децата започват да скандират:
Моренцето, моренцето! А вече стигнали до него, пътят се вие само край вълните и пясъчните плажове. Бризът и мирисът на водорасли вече са постоянни спътници. Стигаме до
Каваците и вече знаем, че до Аркутино има само още малко.

Ето ги безкрайната ивица златен пясък, Змийският остров и тъмносините талази на Черно море! Пристигаме към обяд, след около 7-8 часа. ЗИЛ-ът ни разтоварва, вземаме си ключа за бунгалото и отиваме в стола. Ако е имало предна смяна, тя се качва на камиона, за да се върне обратно в Стара Загора, а за нас започва морското царство!

Нямаме нужда от Ол инклузив, СПА център и топла вода. Бунгалата са с 3 легла, масичка, 3 стола и скован изправен сандък без врата за гардероб. Банята е на другия край на базата със слънчева вода, която така и не се стопля, защото лагерът е направен в дъбова гора и сенките са дебели и хладни.

[ad id=“236999″]

След като се нахраним, първата ни работа е да наденем банските и да хукнем през пътя към дюните – безкрайни, горещи и омайни от аромата на пясъчната лилия, която прилича на
голям кактус и още помня как мирише, когато е цъфнала. По обед е толкова горещо, че с малките си крачета търсим да открием някоя кутия от цигари или друга хартия, за да стъпим
върху нея и така да се придвижим по-безболезнено за нашите табанчета. Имаме джапанки, но те остават пред бунгалото за цели 14 дни почти неизползвани.

Е, вече сме на плажа, край вълните и бързаме да се осолим. Защо трябва непременно да редуваме печене на корем, на гръб, някакви си задължителни минути на пясъка, преди отново
да влезем във водата? Ужасно! Затова с малко хитрост започва „строежа“ на замъци всякакви. Хем се забавляваш, хем притичваш непрекъснато до водата, хем дъното ти е все мокро.
Техниките на „ваене“ са най-различни. Събираме мидички, разни дъсчици за мостчета и прозорци, възможно е да открием и някако цветно парцалче за перде, което се вее от кулата
например. А плажът е широк, дълъг, тук-там някой е постлал и се пече – разкош и простор!

Хасето е на изключителна почит тук. Чаршаф за лежане, чаршаф, вързан на 4 забити колчета като сенник и мъжката носна кърпа с 4 възелчета на главата за шапка. Нямаме разни мазила против изгаряне, не че и знаем за тях. Виждаме ги за първи път у чужденците от Германия, Полша, Чехия и Унгария. Те лъщят постоянно, но пък миришат прекрасно – като парфюм.
Естествено, че гледаме с неприкрита завист към лъскавите работи на другите, но в следващия момент се заиграваме и цялото неразположение от лошите мисли се изпарява.

Някой вади топка от някъде, други тичешком, пръскайки вода, влизат в морето. Но това е само първият ден следобед, други подобни „изцепки“ родителите НЕ правят. На плаж само
сутрин, после в стола в точен час и след това – задължително сън в бунгалото! Защо трябва да се спи и да се яде, мрънкам си тихичко. Защо не може само да се играе!

[ad id=“237001″]

Минаваш под ледения душ на импровизираната баня, дългата коса остава с част от пясъка по нея, въпреки, че е измита с единствения за времето си шампоан „Пенофикс“. Ще направя една кратка забежка: По-късно подстригаха дългата ми коса, след като беше измита с този „Пенофикс“. Дълги години отрязаната опашка стоя в едно чекмедже в найлонова
торбичка, вързана с облия ластик, който за последно я придържаше. И когато я виждах там, периодично я помирисвах. Вярвайте, продължаваше да излиза от нея натрапчивият боров
аромат на соц шампоана.

От 14 до 16 часа се спазва стриктно времето за следобедна почивка в лагера. Де спали, де – не, децата нямат право да шумят. Нищо, че баща ми хърка като дъскорезница и в никой в съседните бунгала не склопява очи.

[ad id=“238430″]
Като ни отвържат края след изтезанието „следобеден сън“, навън все още е горещо, но под дъбовите дървета винаги можеш да играеш на „нещотърсач“, като Пипи Дългото чорапче. Освен това никой не ни държи стриктно само в района на лагера. Обикаляш си на воля и откриваш света. Някое от по-големите момчета отива на скалите и вади миди. А когато ги донесе, готвачките от стола ни дават един голям поцинкован леген и слагаме в него поизмитите миди с черупките. Палим огън в дюните под пътя, варим мидите, които се отварят, изчовъркваме месото отвътре, махаме колкото можем защипаните водорасли и пясък и ги слагаме в чиста чиния. Взели сме тиган и пакетче масло и ги завъртаме отново върху огъня. Никога не съм яла по-вкусни миди! Никога!
Вероятно точно заради този незабравим спомен все още толкова много ги обичам.

Смрачава се. Започват игрите на тъмно…

Следва продължение


image0 (9K)