Мамо,
нарисувах те отляво
в мен, където смърт не ще те стигне
и нощта е с рокля от тинтява
с лунни устни и сребристи мигли.
Ти недей за мен да се тревожиш
как живея и дали щастлив съм
в своята лирична невъзможност…
Мамо,
ако знаеш как ми липсваш!
Виждам те да сядаш до леглото,
да ме гледаш тиха, светла, бяла…
Моля те, подай ръка, защото
искам от съня ми да не бягаш!
В него среброкрили ще те вдигат
нежни, лилиеви пеперуди
и сред изумруден свят ще видя
туй, което буден ли съм – губя.
От мелодията на сърцето,
дето с чистота е озарено,
става лавандулово небето
в нощ, която връща те при мене.
Улови дланта ми и я стискай
да усетя в нея топлината,
да почувствам, че си много близко,
и далеч от просълзени дати!
И се сгушвам в теб, а ти си в мене.
Боже, как ухаеш и се смееш,
а очите ти са пак зелени,
и преди да се родя живееш.
И зараства всяка моя рана.
Мамо,
имам нуждата от време,
за да мога с тебе да остана…
Сам сред утрото е тъй студено!
Имам нуждата да сториш чудо
и наяве пак да ме целуваш,
но побързай, че щом се събудя,
със съня от мен ще отпътуваш.
