Голямата и възвишена цел за освобождението на Отечеството често е била изблик на вдъхновение и неподозирани сили дори и у нежните девойки. Такава е и Райна Попгеоргиева, позната ни още с прозвището Райна Княгиня, родена през 1856 г. в Панагюрище, в семейството на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков.
За подвига и приноса на бележитата знаменоска страниците на българската история са изписали много славни думи. Не толкова широко познат е фактът, че тя написва своя автобиография в Москва през 1876 г., но в България тя е отпечатана едва през 1935 г. В нея Райна Княгиня описва един от съдбоносните моменти в своя живот – срещата й с Бенковски и честта да ушие българското знаме.
[ad id=“255238″]
Родолюбието на българката личи и по много други нейни дела, които тя успява да разгърне през житейския си път. Райна учи три години в Стара Загора в известното Девическо училище с директор Анастасия Тошева – това е и първата българка, завършила образованието си в Русия. Училището е с петгодишен курс на обучение, но Попгеоргиева успява да го завърши за четири и то с отиличен успех.
Учейки в Стара Загора Райна разбира тежкия гнет на завоевателите, който не се е чувствал така силно в родния й град. През 1875 г. тя основава в Панагюрище женско ученолюбиво и благотворително дружество, участие в което вземат както млади девойки, така и възрастни панагюрки. Там бъдещата знаменоска учи жените да шият, да бродират, да се грижат добре за децата си, но и да обичат поробеното си отечество и да бъдат готови да се жертват за него.
Райна Попгеоргиева обича и много да чете – сред притежаваните от нея книги са „По възпитанието на девойките“ от Фенелон, „Чесослов“ (църковно-богослужебна книга), „Показалец“ от Раковски – упътване към учителите как да се събират народни песни и др. По време на годишния акт на Девическото училище в Стара Загора, Райна декламира смело стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ – тази нейна младежка дързост засяга представителите на турската власт, които я свалят от сцената и изсипват върху нея куп ругатни и закани.
Това, което променя съдбата на младата патриотка, несъмнено е срещата й с бележития революционер Бенковски. За тази среща тя разказва в автобиографията си:
[ad id=“225664″]
Веднъж, в края на март, когато след свършване на занятията се канех да си отида, при мене се яви пратеник от името на гражданите с молба да се явя в дома на един от учителите. Без да подозирам нещо, с бързи крачки се отправих натам с намерение по-скоро да се отърва в случай, че ме попитат за някакви сведения относно училището. Влизайки в стаята, в която беше събранието, преди всичко забелязах присъствието на една непозната за мене личност, която се горещеше повече от всички. Когато влязох разговорът се прекрати и аз се възползвах да поздравя всички. Когато дойде ред до непознатия, аз по приетия обичай у нас попитах кого имам чест да видя и отгде е родом.
На това той отговори: „Положително да ти кажа за това не мога, но приблизително аз съм този, който знае всичко и не знае нищо, който бива навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, т.е. аз просто съм бунтовник, а ако искаш, и апостол, който проповядва на народа да се подготвя, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овци.“
После той разказа подробности за подготовката на турците и за техните замисли; доказваше, че на основание човешките права и религията ние сме длъжни да защитаваме живота си; уверяваше, че никой не осопорва човешките ни и национални права , но тъй като те ни са отнети, длъжни сме да си ги извоюваме – а това ще достигнем само тогава, когато всеки от нас се откаже от себе си и се принесе жертва на олтара на родината, т.е. когато ще действуваме дружно, в съгласие и решително.
– Не е ли истина? – обърна се той към мене като заключение.
– Да, истина е – отговорих аз.
– Като е тъй, то и ти си длъжна да помогнеш на своя народ.
– Какво мога да помогна аз, жена? – попитах.
– Ето – каза той, каза той, сочейки присъствуващите, – по единодушното желание на всички тези господа на тебе се възлага длъжността да ушиеш знаме на българските юнаци. Съгласна ли си за това?
[ad id=“225664″]
Това беше за мене съвсем неочаквано. Аз погледнах въпросително присъствуващите, които бяха хора в почтена възраст, имащи голямо влияние в града ни. Те поклатиха утвърдително глава и аз се уплаших да откажа направо, а само помолих да ми дадат време да обмисля и, което е най-важно, да изпрося позволение от родителите си, вез съгласието на които не е хубаво да се реша на такова дело. Но гореспоменатият непознат, който се оказа, че е Георги Бенковски, на това възрази:
– Тук вече не се пита за съгласие на родители. Общото събрание реши и ти си длъжна да го изпълниш, в противен случай, т.е. ако откажеш, ще пусна куршума в челото ти още в тази стая. Сега сигурно всичко ти е ясно?
– Добре, готова съм да изпълня общата заповед – казах аз, – но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.
В този момент Бенковски отвори вратата и в стаята влезе някаква жена с бохча в ръка.
– Ето, ти можеш да видиш – каза ми той, разтваряйки бохчата.
– Това знаме не е наше, то е изпратено от Влахия (Румъния) и принадлежи на комитета в Карлово. Ние го взехме само за известно време, за да ти го покажем, а когато не ни трябва, ще го изпратим обратно.
Карловското знаме беше направено от скъпа материя и на него изобразен със злато разярен лъв, подпиращ се на полумесец, а над главата му стояха думите: „Свобода или смърт“. Аз го намерих направено много изкусно и казах, че ще съумея да приготвя подобно. След това ме пуснаха да си отида.
На втория ден знамето на свободата беше свършено. Тогава по желанието на гражданите трябваше да го взема в своите ръце, да препаша сабията и револвера и да седна на бял кон, за да премина през целия град и да известя на събралия се по улиците народ, че турското петвековно иго е отхвърлено завинаги. Този ден беше най-тържественият от нашата кратковременна свобода. Побелели старци наред с малолетни деца вървяха навсякъде след мене и пееха любими народни песни; жените, девойките и бабите ни хвърляха толкова много миризливи и разноцветни букети, че целият ни път беше постлан с великолепен килим. Виковете „ура“ и „да живее“ нямаха край.“
Бенковски си спомня, че неотдавна във Влашко е гледал представление, поставено от Добри Войников, в което главна роля е отредена на Райна Княгиня – цар Петровата дъщеря. „Ето достойно име за Райна Попгеоргиева – решава той – Райна Княгиня!“
Райна Княгиня оставя на поколенията спомен за един героичен живот, изпълнен с преклонение към родината и пламенно родолюбие.
Източник: bulgarianhistory.org
