Първото такова сламено чучело за политически упражнения беше Дънди Прешъс. Т.н. професор Гергелчев и социалисти от няколко партии налетяха като мухи на… мед върху канадската златодобивна компания с безспорно гениалната пропаганда за трилионите долари златни кюлчета, скатани под земята. То не беше изпомпване, то не беше напомпване, то не беше чудо. Цялата схема си беше PR шедьовър отвсякъде – от криейтив до артикулацията, оставяща в подсъзнанието внушение, че едни гадни канадци се упражняват сексуално върху полегналата клета майка България. Както всеки шедьовър, този не се е пръкнал спонтанно – гарантирано е струвал поне 6-цифрена сума, платена към някоя реномирана агенция за политически PR. Разбира се, нищо от тиражираното нямаше общо с истината. Но както Уинстън Чърчил беше казал някога, докато истината си обуе гащите, лъжата е обиколила вече света – в този случай, нарина един бюлюк популисти в парламента. За късмет на канадците, Гергелчев взе та обърка сметките по партийната телевизия и излезе, че в един тон златна българска руда има почти един тон чисто злато. А не 3-6 грама на тон, каквото е фактическото състояние. От тогава „златната” пропаганда позатихна.
След това дойдоха лошите колонизатори от ЧЕЗ, EVN и EON. Макар в трите дружества и всичките им дъщерни компании да остават максимум 10% от сметката ви за ток, като останалите 90% отиват в държавния бюджет, държавни фирми и частни производители на ток (въглищн централи и ВЕИ), трите енергоразпределители опраха пешкира на не една и две предизборни кампании. Конспирацията отново беше дълбока, като се стигна до подозрения, че чехите хранили пенсионерите си с фалшиви поръчки за химикалки. Не стана ясно и какво се предлага като решение – все пак, допреди 10 години именно държавната НЕК доставяше електроенергия и услугата „доставка“ беше над двойно по-скъпа като дял от сметката. Последователите на Че Гевара у нас предложиха да разтуряме демокрацията и да се управляваме от народни съвети – дебилизмът беше обзел дотолкоз всички, че това влезе като тема в Референдум по БНТ. Дори предполагаемо-дясната партия ГЕРБ се плъзна по популизма, та комисари, полицаи и барети почнаха да тършуват из офисите на австрийската компания ЕВН. На немците от ЕОН им писна на… шапката, та си я прибраха и избягаха от България. Все пак, това е дружество с приходи по-високи от брутния вътрешен продукт на България за което тв кадри на маскирани булгаристански полицаи млатещи офисите му в България са невъзможен за поемане репутационен риск. В крайна сметка, на мястото на ЕОН дойде по-неопитна и много по-малка чешка компания, но пък още един бюлюк популисти се наринаха в парламента. А междувременно, ЕВН са на път да спечелят арбитража в САЩ и скоро да осъмнем българските данъкоплатци с нова сметка за над 100 милиона долара. ЧЕЗ и те чакат да видят дали ще има вразумяване на политиците в България или и те да ни почват в международен арбитраж.
Покрай местните избори в София проблясна за малко и искрата за „лошите френски колонизатори” от Софийска вода. Тя, обаче, трудно избуява в буен пропагандаторски огън, тъй като винаги идва въпросът – щом тия колонизатори са толкова зли, защо водата в София е най-евтина, с най-ниски загуби и с най-високо качество от цялата страна, където ужким работели съвестни държавни чиновници в прекрасни държавни и общински ВиК-та? Е, тук-там понякога шефовете на държавно-общинските ВиК-та са осъдени и за кражби на тръби, но майната им на кражбите, важното е да сме живи и здрави (макар и с режим на водата).
Преди други избори пък се разкънтяха маса законопроекти за ограничаване на лихви по заеми. Всички мразим банките и бързите кредити, та що да не направим по една партийна кампания на техен гръб? Пак отляво яхнаха вълната и взеха да ограничават годишен процент на разходи по бързи кредити, отпускани за период от няколко месеца – доста „умно“, нали? Толкоз умно, че забъркаха уникална манджа с грозде в сектора и накрая за малко да издънят тотално и банковите кредитни карти. Парашутът, обаче, не се отвори, та инициаторите на тоя зулум останаха зад парламентарния борд. Техни „десни“ колеги решиха да завторят зулума в тази кампания, но май ще е със същият незавиден резултат.
Покрай колапса на левите партии из цял свят през последните години, в България БСП на тия избори си избраха отново боксова круша от частния сектор, върху която да си избъхтят предизборната кампания – търговските вериги. Този път поводът бе словашко проучване, което показало, че в словашките салами имало повече мазнини и сол, отколкото в същата марка австрийски салами през границата. Скочили върху него едни политици преди избори из цяла Източна Европа, та и наше БСП – барабар Петко с мъжете. Подробности като тези, че цените на храните и неалкохолните напитки в Словакия са доста по-ниски от тези в Австрия или че значима част от източноевропейците си обичат тлъсто, сладко и с много сол, та някои западни меса и десерти са буквално неядими за нас, си остават подробности. Българите и словаците не сме били второ качество хора, искали сме и ние австрийски салами и шоколади. Решението било 50% от всички храни и стоки, ама разбити и по видове, в търговските вериги да били български. Не е далеч от акъла да се сетиш, че самите вериги имат стимул да ползват местни доставчици с оглед на по-ниските цени и по-бързите доставки – проблемът не е в тяхното желание, а в недостатъчното производство в България и факта, че не всички местни фирми могат да работят по строгите графици и изисквания на големите веригите (примерно, когато Лидъл ти поиска 500 касетки вишни всяка сряда в 9 сутринта, да не ги доставиш в четвъртък в 19 вечерта). Но всички тези подробности пак нямат значение за българския социалист –да броим ябълките та да сме сигурни, че точно половината идват от България.
И така с обещания за двуцифрен процент ръст на пенсии и заплати всяка година и бой по поредните предизборни боксови круши, някои родни партии обещават светли бъднини след 26-ти март. Но да ви припомяна репликата от един култов български филм : „Татко ще ми купи колело…ама друг път”.
