Слабите, както обича да повтаря Путин, ги бият, а „този, който ни обиди, няма да преживее и три дни“. Тези прозрения на Вл. Владимирович разкриват най-болезнената точка на руската психика, за която той е изнамерил лек.
О, спорт, ти си власт! Или по-точно една от нейните опори. Масовият потребител на руската пропаганда вероятно и на сън да го бутнат ще възпроизведе онова, което е автоматизирал: „Дедите ни воюваха!”, „Крим е наш!“ и „Русия е шампион!“. Държавната идеология на Путин се крепи на три пропагандни стълба – прослава на минали военни победи, на сегашни военно-политически и на спортни победи. Примитивно, но пък доста ефикасно. Именно тази идеологическа триада се харесва на хората и им позволява да се чувстват „победители“.
В Кремъл много точно са установили коя е най-болезнената точка на обществената психика. Руснаците, които през 1990-те години болезнено преживяха „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-и век“ /разпадането на СССР – б.ред/ и се чувстват губещи от пазарните реформи, имат остра нужда от илюзорен успех. Ако не личен, то поне успех на страната като цяло. Заигравайки се с тази хронична социална травма, руските власти си осигуряват безусловната лоялност на населението.
Държава, която се държи като запалянко
Руската идеология за победите е близка до мирогледа на спортните фанатици. Тази идеология дели целия свят на „наши“ и „противници“, които трябва да бъдат победени на всяка цена. Както сред фанатичните запалянковци, така и в управляващия руски елит, господства култ към силата, която се възприема като единствен начин за решаване на повечето проблеми. Слабите, както обича да повтаря Путин, ги бият, а „този, който ни обиди, няма да преживее и три дни“. Интересно е, че председателят на общоруското обединение на руските фенове Шпригин поства в Туитър именно това изявление на Путин преди да отпътува за Европейското първенство по футбол във Франция.
Руснаците: телевизорът или хладилникът?
Много руснаци възприемат световната политика като някакво глобално спортно първенство. Те седят пред телевизорите си с болезнено стиснати юмруци и подкрепят „нашите“, тоест онези, които представя пропагандата. Така беше по време на анексията на Крим, така беше и при боевете в Донбас, така беше и при бомбардировките в Сирия. Агресивността на фанатиците е съчетана с мнителност. Те са склонни да подозират съперника в нечестна игра, в опити да унизи и провокира „нашите“. Именно по тази линия върви и логиката на руската пропаганда, когато отразява действията на други държави, които не допадат на руското ръководство. По този начин бяха представени конфликтите с Украйна, с Турция, ситуацията със санкциите на ЕС и САЩ. Едва ли руските футболни хулигани биха са решили на такива безчинства в Марсилия, ако не беше насажданата в обществото ненавист към чуждестранните противници, които трябва да бъдат победени на всяка цена или поне „натикани в ъгъла”.
„Идеологията на победата “ постепенно придобива тоталитарни черти. Та нали се проповядва, че в „борбата за победа“ обществото трябва да е монолитно. Това мнение се споделя и в Руската държавна телевизия. Германският журналист и автор на филма за допинга Хайо Зепелт неотдавна хвърли в тотален шок една сътрудничка на Руската държавна радио-и телевизионна компания, пред която беше заявил, че независимостта на един журналист е по-важна от любовта му към родината. Само че, според новата руска държавна идеология, всеки вид професионална дейност е само и единствено форма на изпълнение на патриотичния дълг. Поради това от хората се изисква да бъдат най-първо „приятели на своята родина”, и чак после – журналисти, спортисти или министри. За да запази своята популярност, сегашната власт в Русия е принудена периодично да предлага на населението нови „победи“. За целта се използват едни и същи криминални методи или тайни спецоперации и в спорта, и в политиката. Типичен пример в това отношение беше олимпиадата в Сочи. За Кремъл тази акция вероятно е била не по-малко важна от завземането на Крим. Както разказва бившият ръководител на антидопинговата лаборатория Родченков, за първи път в световната практика организаторите на една Олимпиада са създали „конвейрна“ система за безнаказано снабдяване на своите спортисти с допинг, включително и за масови подмени на допинговите проби.
Ако вождът не носи късмет на племето, то го „изяжда”
Едва ли руският национален отбор по футбол щеше да бъде наистина дисквалифициран и отстранен от Европейското първенство по футбол. А и повечето руски спортисти най-вероятно все пак ще могат да участват в Олимпийските игри в Рио де Жанейро. Тези скандали обаче ще имат дългосрочни последици. Сега руските спортисти са поставени под строг международен контрол. А това означава, че лишеният от допинг руски спорт няма да има същите успехи, както досега. „Идеологията на победата“ и свързаната с нея пропаганда няма да функционират ефикасно без реални успехи даже и в спорта, защото в икономиката и външната политика такива успехи изобщо не могат да се очакват. В някои първобитни племена е съществувало поверието, че вождът е длъжен да носи късмет на племето. В противен случай го развенчавали от лидерската му роля. Руското общество е достатъчно архаично в своите разбирания. Популярността на Путин неизменно ще започне да намалява, ако хората престанат да го възприемат като успешен управник, който „води страната от победа към победа“. А проблемите в спорта, предизвикани от допинговия скандал и от футболните гамени, могат да изиграят важна роля в това отношение.
Източник: http://www.dw.com/
