Преди повече от 15 години, край езерото „Загорка”, намерих изтръгнато и полуизсъхнало дръвче. Беше средата на август и никой от приятелите ми не вярваше, че то може да се хване и оцелее. Насадих го пред дома си и за моя радост и всеобща изненада, след няколко дни повехналите му листа се събудиха. След години един случаен минувач се спря пред него и с учуден поглед го заоглежда. Приближих се и се заговорихме. Каза ми, че дървото е върба, но недоумява как и откъде се е появила на този сух и безводен ъгъл. Не му казах нищо: нито за ъгъла, нито за безводието му, нито за дървото …Оттогава това е моята върбичка… Това разказва старозагорският поет Йордан Пеев, който днес написа прекрасно стихотворение за нея:
ВЪРБА
Един до друг сме с тебе от години:
ти все по- стройна, аз все по- приведен.
Като вода се смеси и замина
кой пръв от нас е, и кой е последен.
И уж дърво си само, а протягаш
подобно длани – дългите си клони.
И с тях като в прегръдка ме затягаш.
С припламналите си листа ме рониш.
И щом въздъхне в някой ден комина,
издишайки тъгата си за лято,
в най- искрената зима ще замина.
И ще заплаче подир мен върбата…
31.10.2016
Йордан Пеев
