Йордан Пеев: И ти с кураж на цъфнало кокиче от своя мрак се вдигаш и мечтаеш

По страшното от падането в пропаст
е само тишината след раздяла,
в която думите са мъртви корени 
и времето завинаги е спряло.
В която всяка ласка е излишна,
а погледът по-тежък от олово
и с пресолените му пръсти пишеш
по празнотата си писма от спомени.
Тогава ти се струва, че си нищо
и като стара, скъсана обувка,
си хвърлен непотребен и разнищен,
на миналото в прашната канавка.
И даже слънцето над теб в небето
не свети бляскаво, ами мъждука,
и ти прикрит зад портата в сърцето си
за теб на нея чакаш да почука.
Но той това очакване не вижда
и други с обещания прегръща,
и постепенно се разкъсва ризата
на светлозарната ти, нежна същност
И точно миг преди да се отчаеш
съвсем, и в самота да се изгубиш,
един случаен лъч пронизва стаята,
и по лицето ти рисува влюбено.
И ти с кураж на цъфнало кокиче
от своя мрак се вдигаш и мечтаеш,
почувствал как отново ще обичаш.
И на любов света край теб ухае…