Гео Милев
( По случай конфискуването на „Пламък“)
[ad id=“225664″]
ПЛАМЪК започва да излиза в една епоха на безутешна социална и културна разруха, когато ония, които би трябвало да бъдат водачи в мисъл и дело, дезертират от своето призвание; когато литературата – българската литература, е достигнала до положението на жалко съкровище, изхвърлено от корабокрушение на незнаен бряг, за да стане плячка на случайни пирати, окрилени единствено от дързостта да плячкосват, а не да творят; когато цялата българска интелигенция, начело с регулярните кадри на писателите, свива раболепно своето знаме и отстъпва към топлия приют на еснафските идеали и кариеризма; когато народната душа тръпне болезнено разровена, като рудник, без обаче да бъде извадено из нейните дълбини почиващото там злато; когато, най-сетне, покрусата на днешния ден – покруса във всички области на живота – напразно очаква напътствен лъч към входните двери на новото бъдеще.
[ad id=“263680″]
. . .— време на изключителни закони и изключителна реакция.
Забранено е —
да се говори
да се мисли
да се пише
да се чете
а най-сетне и
да се живее.
И хладнокръвно се посяга върху човешкия живот. Нямат право да живеят ония, които говорят не това, което говори например г. генерал Русев; или ония, които мислят не така, както мисли например г. министър-председателят; или ония, които пишат не така, както пише например г. проф. Н. Милев; и ония най-сетне, които четат и нещо друго освен в. „Свободна реч“, „Демократически сговор“, „Слово“, „Мир“ и сп. „Златорог“. . . Черното слънце на 9 юни, което изгря в името на разни хубави работи като свободата, конституцията, потъпканите граждански права, социалната правда, културата и народното преуспяване, припече твърде силно над главата на народа. В името на „мира и тишината“ правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието — и инсценира масовото септемврийско клане; обяви след това за допустима само „борбата на идеите“; и създаде закон, който забранява всяко мислене — фамозния „Закон за защита на. . . (какъв цинизъм!) на държавата“! Правителството иска народът да не мисли, защото такова е понятието за народу на днешните висококултурни управители на България: народ значи стадо, което не мисли — зарад него мислят неговите управители. „Началство лучше знает!“ — тоя фелдфебелски принцип от средата на XVIII век извиква днес смях.
[ad id=“236999″]
Глупци! Още не са измислени средства, с които да може да се унищожи народ. Още по-малко народ, който мисли. Още по-малко днес, когато всички народи в света узряват да бъдат сами господари на съдбата си, без да я поверяват в ръцете на други — „избрани“ или натрапили се чрез насилие — господари. Това е дълбокият смисъл на колосалната криза, която преживява днешният свят. Слепец, който не вижда това; дваж по слепец всеки авантюрист, въобразяващ си, че може да наложи своята воля на един народ, който започва да мисли. Мисълта не търпи господари, а още по-малко тирани. Знаменити тирани на миналото — князе, херцози, дукове, царе — въпреки всичката своя свирепост, във времена, когато народът е бил още „стадо“, не са успявали да задушат безшумната, но огромна вълна на недоволството около себе си — и краят им е бил печален. Още по-малко е възможно това днес, когато отделната личност умира, обсадена в крепост без провизии. . .
Ще останем там, дето е народът! За да останем верни на мисълта и съвестта си. И да останем истински родолюбци, а не „родолюбци“ като ония алчни тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ.
вестник Век 21, 1990 г.
