Двата смъртни случаи на родилки в последните седмици – в Плевен и Сливен, за пореден път поставят на дневен ред въпроса за лекарските грешки, недоверието и най-страшното – за липсата на комуникация пациент-лекар. Защото при липса на доверие, дори не е от значение има ли наистина грешка, или не.
Да, лекарски грешки има, имало е и ще има. Лекарят не е Господ – човек е като всеки друг и да – прави грешки. Понякога грешно преценява симптомите, понякога е млад и неопитен, и реакциите му са забавени, понякога е уморен и не забелязва нещо… Той просто е човек, който знае повече за човешкото тяло от останалите и се опитва да помогне на страдащите, според силите си. Силите на различните хора са различни. На лекарите – също. Знанията , уменията, степента на професионализъм на различните хора в която и да е сфера, не са идентични. При лекарите – също. Има всеотдайни хора, можещи – има ги сред лекарите. Има хора, на които не им пука особено за другите – има ги сред лекарите. Има хора, родени да са чиновници, или търговци, независимо какво работят – има ги и сред лекарите и т.н.
[ad id=“225664″]
Същото се отнася за пациентите. Има хора със скрити, непроявени проблеми, които ескалират внеизапно в кризисна ситуация. Има хора, трудни за интубация, поради специфични физиологични дадености. Аз самата, оказа се, съм такъв пациент – разбра се по време на операция. Случи ми се късметлийското съчетание от изключителен анестезиолог и вроден личен инат. Има непрестанно мрънкащи пациенти, които могат да доведат до лудост, който и да е екип, както вероятно са довеждали до лудост близките си. Има пациенти, които остават слънчеви и в най-голямо страдание и които печелят с това сърцата на медиците, не само уменията им. Но и те не винаги оцеляват. Има пациенти, които смятат, че трябва да бъдат обгрижвани във всяка минута като кралски особи, дори други да се нуждаят повече от помощ в момента, или просто болницата да няма капацитета – финансов и човешки, да им осигури комфорт и т.н.
Има здравна система с толкова пробойни, че превръща лекари и пациенти във вражески лагери, вместо в отбор, борещ се за една и съща кауза. Здравна система, зависеща от институции, чиято мечта, като че ли, не е да снижи смъртността и заболеваемостта, а да превърне болниците в изрядни документално учреждения, а болните – в прилежни статистически единици. И това не зависи от лекарите и пациентите, нито е по тяхна вина.
Рових доста и така и не намерих читава статистика за лекарските грешки в България. Не защото такива няма и не защото няма осъдени лекари – всъщност има и не са малко. В страните от Западна Европа например, статистиката сочи, че при хоспитализираните пациенти лекарските грешки, довели до усложняване на състоянието, или смърт, са средно между 8 и 12 %. За САЩ според различни статистики от 250 000 до 440 000 пациенти годишно умират заради лекарски грешки. У нас средно се завеждат 40 дела срещу лекари. Статистиката за последните 300 случаи (прочетох я в mediapool) е, че 52% са прекратени като неоснователни – т.е. не е имало, или не е доказана грешка. При 28% е доказана вина на лекаря. В 20% няма влязло още в сила решение на съда. Струва ми се адекватна. Ясно е, че при трагедия с близък човек, роднините биха искали да има виновен, защото е трудно да приемеш, че понякога няма такъв за ужасяващата ти болка. Ясно е също, че не малко близки на починали са така смазани от болката, че дори не търсят виновен – нямат сили. С други думи процентите доказани и недоказани грешки са сходни със средноевропейските.
[ad id=“236993″]
На този фон излиза, че има само едно нещо, което и лекари, и пациенти могат да направят – да разговарят. Да разговарят преди, по време, след… А точно това не се прави. На пациента в България му е отказана адекватна информация какво се случва с него, какво точно предстои, как ще отрази и как може да се отрази лечението. Информацията за близките е още по-кът. Пациентът просто се праща насам-натам, а ако реши да пита, най-често получава компетентното: „Ще видим“, професионалното: „Ще направим така и така, щото така сме решили“, или направо грубото: „Какво си заразпитвал – като не ти харесва, се оправяй сам“. Следствието е ясно – недоверие.
Лекарите се оправдават с многото бумащина, с работата по на три места и преумората. Да, има ги, но всъщност сякаш мотивът да отказват информация, или просто да я премълчават, измъквайки се тихомълком, е страх. Страх, че няма да бъдат разбрани, или страх, че ще бъдат разбрани прекалено добре. Пак според световната статистика – най-често за лекарска грешка биват съдени медици, които не разговарят с пациентите и близките им. Поведението им се приема като арогантно, безотговорно, подозрително, виновно. Никой ли не учи българските лекари на това? И обратно – за добри лекари се приемат комуникиращите, предоставящите информация и човешко отношение, готовите да признаят проблем и дори своя грешка. Няма да забравя как неврохирургът, който ме оперира след катастрофа, при внезапно влошаване на състоянието ми по-късно, дойде и ми каза: „Правиш вторичен абцес поради моя грешка. Направил съм пробив не там, където трябва“. Само че преди операцията още, откровено ми бе обяснил всеки детайл и риск, включително това, че такива операции не са правени, но само това е шанса да остана със зрение и без белези. След операцията ми обясни какво точно е направил и какви проблеми е срещнал. С други думи – знаех, че грешката му не е грешка – не би могъл да изчисли предварително ефекта от това си решение. Не само не го обвиних, но дори го успокоих и заедно се преборихме с проблема. Фактът, че ми каза, в прав текст означаваше – мога да поема отговорност и ми пука за пациента ми. Имаше пълното ми доверие и може би затова всичко завърши добре.
[ad id=“236999″]
Лекари, не подценявайте пациентите си! Накарайте ги да ви вярват и наполовина сте спечелили битката за живота им!
Пациенти, лекарят не е магьосник, макар че и на него му се иска. Той може само да ви помогне, но не и да стори чудо. Правете разлика между грешка и злонамереност и не прощавайте второто!
Лекарски съюз и Етични комисии, признавайте грешките на колегите си! Ако не го правите, цялата лекарска гилдия започва да носи стигмата на неблагонадеждност, а в България, въпреки всичко, има страшно много медици, които не само не го заслужават, а наистина посвещават огромна част от своя живот на спасяването на чужди животи.
