Станислав Станев
За ЧНГ Сърбия ни изненада, като ни напомни за себе си и за собствената си великодържавнна концепция в българското ѝ направление.
Използвайки спора, който Сърбия има със своите сънародници от Черна гора*, сръбският външен министър и вицепремиер в традиционния си хулигански стил се
озъби на България
Този път му се оказахме виновни, защото настояваме за правата на нашите сънародници. Какво общо имат българите в Сърбия със спора с Черна гора е отделен въпрос, но смесването на двете теми, нямащи допирни точки една с друга, показва, че в Белград продължава да ги тресе яростна българофобия. И за да не съм голословен, ще дам няколко примера с поведението на това лице, което явно е особено ценено в западната ни съседка и поради тази причина постоянно заема висши държавни постове:
– През 2014 г. Ивица Дачич буквално се изгаври с държава ни, като в присъствието на тогавашния ни премиер Орешарски изтърси за наличието на шопски език. За незапознатите, Сърбия отдавна се опитва да лансира тезата за съществуването на самостоятелна шопска нация, за да може това да бъде плацдарм към устойчивата асимилация на българите, страдащи под сръбски гнет. Тогава България (в лицето на своя премиер и официални лица)
реагира по робски
Нямаше официална реакция, нота, изявление. Това пасивно поведение, може би смая дори самия Дачич, който предпазливо „изпусна“ репликата за шопския език, очаквайки реакция.
– Две години по-късно същият този сърбин откровено се изрепчи на България, като намекна, че можело и да няма българско малцинство в Сърбия (каквото и да значи това).
– През лятото на 2019 си позволи да отправя скандални реплики към българския премиер, опитвайки се да го „поучава“.
След всеки от тези скандали ситуацията се замазва или по-точно се замазват очите на българското общество. И всеки следващ път Белград все по-язвително ни показва настойчивата липса на уважение към нас. Защо ли? Ами защото това лице въпреки всичките си „изцепки“ продължава да заема висши държавни постове в Сърбия. Което означава както че личността му е ценна за сръбското общество, така и че отношението и политиката му към съседите (в случая нас) е в пълен унисон с начина, по който сърбите ги виждат, разбират и искат нещата?
Държа да отбележа, че личността на Дачич и неговите „бисери“ далеч не са единствената атибългарска проява в последно време:
– През 2017 година, в един от периодите, в който София имаше адекватно отношение към Скопие, Сърбия изтегли цялото си посолство. Действие, което до не твърде отдавна се е считало в дипломацията като последна стъпка преди обявяването на война. Официалното обяснение беше абсурдно, а реалната причина се състоеше в това, че политиците в България и в Македония направиха сериозен опит да разрушат сръбската стена помежду си.
– През 2019 г. един от най-близките хора до сръбския президент Александър Вучич – депутатът Милован Дрецун остро нападна България, като по този начин намекна (на практика каза) какво е мнението за България в президентския дворец в Белград. Към групата открити критици на България, изявили се в последно време, се присъедини и военният им министър Александър Вулин.
Тук е мястото да се обърне внимание и на факта, че в Белград е намерило убежище едно лице, което има съществен принос в негативните явления, които се случват в България през последните години. Сръбската правораздавателна система язвително отхвърля българските искания това лице да бъде предадено на правосъдието в България. И по този начин се затвърждава столетната традиция
враговете на българската държавност да получават убежище и топъл пример в Сърбия
А ние? Ние все по-унизително продължаваме да оказваме „безкористна подкрепа“ на Сърбия по пътя ѝ към еврочленството. Като по този начин си вредим.
Вредим не само на себе си, на достойнството си, но и на националния си интерес. Вредим и на своите партньори в Брюксел. Защо ли? Ами защото се опитваме да ги излъжем, че едно общество, което величае масови убийци, което възприема като актове на национална гордост кланетата над беззащитни хора, което при всеки удобен случай показва не само, че не е забравило старите неща, но че няма намерение да научи и нищо ново.
Нека да кажем и няколко думи за хората, с които се подиграва Ивица Дачич – за
българите от Западните покрайнини
Мракобесният Ньойски диктат, освен че поробва** Македония, откъсва и още територии, част от които днес се намират в Сърбия. В много случаи границата минава не просто през селата, а през къщите, през гробовете – в някои случаи половината гроб остава в България, а другата половина – при новия поробител. На българите, които остават там лицемерно са гарантирани правата, но реалността отдавна е изнасилила гаранцията. Политиката, която Белград започва да провежда стига до там, че от над 120 000, днес българите в Западните покрайнини са двадесетина хиляди – шест пъти по-малко. Хората са
асимилирани, прогонени от насилие и бедност
Българите от Западните покрайнини 100 години чакат да получат обещаните и гарантираните им учебници на български език и още ги чакат. А българската държава често е толкова неадекватна към тях, че хората там се чувстват „с две мащехи“. Българският пламък по тези стари български земи още мъждука, но не заради политиката на София, а заради твърдостта на българите и заради усилията на отделните български патриоти, които се опитват да поддържат, доколкото им стигат силите.
„Адекватността“ на българската образователна и политическа система е толкова сериозна, че в родните учебници отсъства информация за Асен Николов (Левски на Западните покрайнини), за ВЗРО „Въртоп“, за клането в Босилеград, за Емануил Попдимитров и за огромно количество личности, събития и места с български огън. Напротив, падението ни в тази връзка е толкова сериозно, че един български премиер (Жан Виденов) нарече Западните покрайнини „източни сръбски провинции“, а в българските телевизионни студия шестват български учени (които са на издръжка на българския данъкоплатец), които са толкова самозабравени в нихилизма си, че нагло заявяват как Ньойския диктат не бил толкова лош… А българското общество десетилетия наред беше (само)възпитавано в преклонение пред югославизма и сърбизма. Навсякъде с лее „сръбско“, а немалко наши сънародници се възхищават от клането в Сребреница, което те възприемат за геройство. Без да се замислят колко българска кръв са „пуснали“ сръбските ножове при подобни геройства. И докато за времето на комунизма може би имаше някаква извратена логика (Югославия беше западът за нас), то за сега нямаме никакво оправдание като общество.
„Ако по време на война не знаеш какво да правиш, удари българина, няма да сбъркаш“ гласи една стара съседска максима. И повече от век ние упорите продължаваме да се спъваме в един и същи камък. Дали е дошло време да пораснем?!? Близките дни и отношеието на дипломатите ни ще го покажат.
* Черногорците говорят на сръбски, пишат на сръбски и имат много свои братовчеди в Сърбия. Друг е въпросът какво накара черногорците да се отдалечат от сръбските си корени…
** В България има много хора, които яростно си искат робството и са готови да захапят за гърлото всеки, който не е съгласен, че сме били роби. Е, след като Македония става Вардарска бановина, положението на българите там става толкова плачевно, че София умолява Белград да даде на българите там ПОНЕ толкова права, колкото им е била дала Османската империя. И ако българите са били роби на турците, представяте ли си какви са били след това – на сърбите…
