ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 23, 1991 г.
Пред 100-годишнината на Иван Хаджихристов
[ad id=“225664″]
В края на 1990 г. ст.н.с. І ст.д-р Роман Касабов предостави на дом „Литературна Стара Загора“ свои непечатани досега спомени за Иван Хаджихристов. Г-н Роман Касабов е вирусолог, директор на Института за борба с екзотични болести в Сливен. Роден е в Стара Загора и е син на известната старозагорска поетеса Офелия Касабова. Близките приятелски връзки между семействата Касабови – Хаджихристови му дават възможност още от ранна възраст да има непосредствени впечатления от уважавания поет и неговите човешки качества и добродетели. Това е видно от разсъжденията на автора в предложения текст, както и от тактично отправеното напомняне към литературните изследвачи и всички, които са общували или отблизо познавали Иван Хаджихристов, да проучат, допълнят и обогатят с нови факти обаятелната му човешка личност. Наближаващата 100-годишнина от рождението му /1 април 1992 г./ е подходящ повод за това. Заглавието на спомена е извлечено от текста.
[ad id=“263680″]
„ЗАКЪСНЯЛ ПОСЛАНИК НА РЕНЕСАНСА…“
Този обаятелен човек бе преди всичко една голяма личност, чиято скромност и съвършенство респектираше неотразимо. Винаги съм си давал сметка, че по-ярък и благороден характер едва ли може да се срещне, но и досега не мога да намеря обяснението на това явление. Сякаш отломка от друг свят и други времена, Иван Хаджихристов ни показва, че и в нашия прагматичен век може да се живее етично, с толерантност, финес и душевна хармония. От двадесет години този изключителен човек не е между нас. Поетичното му творчество отдавна е намерило обществено признание в съвременната българска литература. Публикуваха се спомени, изследвания и други материали за поета Иван Хаджихристов, но за самия човек – малко или почти нищо не е написано. Може би ще прозвучи предизвикателно, обаче според мен човекът Хаджихристов заслужава вниманието на изследователя не по-малко от поета Хаджихристов. Всъщност най-характерното за него е именно това, че поет и човек са неотделими части от едно цяло. Вероятно най-хубавите си стихотворения той не дописа, но ги преживя и по някакъв начин пресъздаде, изобрази. Всяка дума или мисъл в неговата разговорна реч бе прецизно намерена и на място поставена. И винаги този едва доловим, тънък хаджихристовски хумор. Той аристократично разхищаваше мисли и образи, създаваше настроение и ощетяваше собствената си поезия. Може би за него нямаше значение дали красивата мисъл е отлетяла, казана пред приятели, или е съхранена, записана в стих. Каква формула е използувала Природата, когато е създавала Хаджихристов, не зная, но вярвам, че за крайния резултат най-подходяща е думата Хармония.
[ad id=“236993″]
Неговата фигура излъчваше едновременно сила и деликатна сдържаност. Висок, с леко приведени рамене и масивна глава с класически профил. Хаджихристов вървеше бавно, замислен, сериозен и винаги готов за изненадваща реплика или постъпка. Трябва да е било през 1951 или 1952 година. Вървим прима 20-годишни приятели, а насреща ни – бай Иван. Когато разбра, че Павел твърди да е пил в Димитровград червена мента, а ние – останалите двама, не му вярваме, той съвсем непринудено рече: „И аз не съм виждал червена мента, хайде да отидем да я опитаме.“ Качихме се на влака и отидохме… И друг подобен случай. Беше летен ден на 1964 г. Хаджихристов, наскоро завърнал се от Чикаго, ме срещна пред Халите и запита накъде съм тръгнал. Отговорих му, че отивам да търся линолеум. Той се усмихна и каза, че тази дума му звучала като винолеум. Съгласих се и решихме да отпразнуваме откритието си във „Верея“. Бойчо Абаджиев ни посрещна с лъчезарната си усмивка и съобщи с тих доверителен глас, че има великолепни чирози. Естествено, виното се превърна в заарска мастика и аз започнах „пътешествието си“ в Америка… Когато след 3 или 4 часа станахме, бях решил, че трябва да изпратя 70-годишния човек, но се оказа, че тревогата ми е била напразна. Стана точно обратното. Някакъв могъщ извор на сила и енергия му позволяваше да дружи с нас, след като е бил приятел с бащите ни и въпреки разликата от 40 години. Мисля, че тайната на тази неувяхваща физическа и духовна младост на Иван Хаджихристов се криеше в монолитния му характер. Този деликатен, сдържан и тих човек притежаваше рядката дарба и нравствена сила да живее така, както повеляват неговите етични и естетични критерии. При него едва ли някога е възниквала противоречие между мисли и действия. В този смисъл би могло да се каже, че онази част от поезията си, която не написа, той я изживя. Търсеше и намираше красота навсякъде, но не като пасивен съзерцател. Възпя радостта на труженика във вярна гама, защото сам си прекопаваше лозето. „Заклинати“ вина също познаваше добре, преди да ги увековечи. И карти поиграваше, и с компания сядаше, но винаги с вродено достойнство и естествено благородство, които покоряваха еднакво и учени, и просто. Никога не съм го видял да губи контрол над себе си или ядосан да повиши тон, въпреки че поводи за това е имало. Напротив, при всички обстоятелства Хаджихристов говореше внимателно, с тих глас и подбрани думи. Нямам никакво право да говоря за поезията му – това е тема за специалист. Всеизвестно е, че тя се характеризира с бисерни образци и малък обем. Според мен Иван Хаджихристов написа малко стихотворения, защото беше безкрайно взискателен към себе си. Той бе човек с изключителна ерудиция, богат духовен мир и многопосочни интереси и дарби. Но във всяко начинание той преследваше и най-често намираше съвършенството.
[ad id=“236999″]
Той бе естет, чиято природа е органически несъвместима с посредствеността. Живееше по някакъв свой вътрешен закон, който му забраняваше да върши неща от второ качество. Ето два примера, които, макар и разнородни, еднакво добре илюстрират хаджихристовския стил. През 1949 г. прославените съветски шахматисти, гросмайсторите Керес и Бондаревски дадоха сеанс на едновременна игра срещу 40 души във военния клуб в Стара Загора. По това време в града ни имаше добри играчи, но техният актив се оказа две или три ремита, а единствената победа срещу гросмайсторите бе постигната изненадващо, но съвсем заслужено от Иван Хаджихристов. И фрагмент от една картичка, която ми е писал от Чикаго с дата 11 февруари 1964. „…Както вече писах на един приятел, извинявай, че съм гърбом към Европа. Причината е, може би, повече географска. Ще се сърдим на Коперник, че направи земята сферична. Така или инак, едно далечно пътуване събужда спомените, сгъстява момента и приближава бъдещето. То проветрява всичките ти мисли и ги съпоставя с един друг начин на живот. Добре е човек да пътува, да прекоси северното сияние – такова чудо никой никога не е виждал – да летиш над Атлантическия океан, от който те делят разноцветни облаци и това е добре измислено, за да може при авария да намалят гравитацията – и когато се открие Атлантическия, да си избереш място за кацане, място, с.р. някоя живописна акула, която по любезност и толерантност не се различава от добре възпитаните старозагорски хазяи. Но тук има думата колегата Данте Алигиери.“ В богатата поетична традиция на Стара Загора Иван Хаджихристов безспорно е един колоритен връх, но старозагорци трябва да се гордеят, че тяхната среда роди и откърми в негово лице нещо повече от голям поет – голяма личност. Закъснял посланик на ренесанса или образец на новия тип хармоничен човек, Иван Хаджихристов заслужава специално проучване, защото в противен случай онези, които не са имали щастието да го познават, ще останат лишени от един чуден пример.
Подготвил за печат и бележки Стоян СТАЕВ
