ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 15, 1991 г.
ДОСТОЙНА КРИТИЧЕСКА СЪДБА
Рядко съм виждал така привързан, така влюбен в родния си край човек. Проф. Стоян Каролев запази през годините безкористната си и всеотдайна обич и във времена, когато беше обграждан с внимание, и когато беше недолюбван. Хубавото е, че чисто човешката, синовната връзка с града хармонира с духовно-творческото начало, присъщо на природата му. Защото именно в Стара Загора младият Каролев за пръв път се среща и общува с изкуството и неговите творци, тук открива и красотата на природата, поезията и музиката. Тук , най-сетне, през ученическите си години, той открива и поета-творец у себе си. Една тетрадка с „абстрактно-символистични“ стихове е повод за запознанство и последвала трайна човешка и творческа дружба с незабравимия Иван Мирчев. Мирчев недооценява първите, в голяма степен литературно навеяни, поетически опити на Каролев, но открива в него критика, дори му „избира“ критическия обект – Пенчо Славейков. Първата му литературоведска публикация е на тема „Индивидуализмът на Пенчо Славейков“ в списанието на Д. Михалчев „Философски преглед“. По-късно Ст. Каролев ще посвети две десетилетия на естетиката и творчеството на П. Славейков. В последните години той системно пише и публикува поезия, която, въпреки известна неравностойност, носи най-хубавите черти на неговата личност – влюбеност в живота, природата и изкуството, омъдрена копнежност, драматична жажда за хармония, такт и дискретност, интелект и чистота – нравствена и лирическа. Но преди това има сложна еволюция, драматична и идейно-естетически търсения и перипетии, има Девети септември, Априлски пленум, има желязна догматична хватка над духа и литературата. Особено безпощаден бе идеологическият догматизъм в сферата на критиката, която трябваше да бъде основен манипулатор и „промивател“ на художественото, а оттам и на общественото съзнание. Ст. Каролев, както почти всички творци, не можеше да не плати своята дан на „духа на времето“. Който обаче се е заел да съди за състоянието на нашата литература и критика след Девети септември, трябва добросъвестно и непреднамерено да се запознае с цялостната картина и диалектика на процесите и развитието. Не можем, заради грешките му през определен период, да игнорираме по-сетнешното ярко антидогматично развитие на Ст. Каролев през зрелия му период, обхващаш повече от 30 години. Както и обратното – не бива да се премълчават и неприятните факти, писането не може да се заличи. Впрочем и сам проф. Каролев не крие своите вини и, един от малкото, направи своята честна изповед /в средата на 1989 г./: „Жесток към себе си, бях често жесток, несправедлив и в критическата си дейност.Повечето от това, което написах тогава – в края на четиридесетте и началото на петдесетте години, – ми се ще да не съм го написал…“ „Литераторът, писателят трябва да бъде верен на себе си, да бяга от всякакъв идеен фанатизъм, който е смъртна отрова за диалектиката, а без диалектика правдата линее“ – ето лично изстраданото прозрение на критика. Че това не е евтина декларация, доказва цялостното поведение на Каролев от средата на 50-те години до днес, доказва го особено красноречиво и неговото творчество. Когато някои от отрицателите му общо взето добре се паснаха с „априлската линия в литературата“, Ст.Каролев последователно и ангажирано отстояваше антикултовските и антидогматични търсения на талантливите творци. Без евтини пози и суетно афиширане той неотстъпно защищаваше своите демократични естетически и граждански, по същество антитоталитарни позиции. Може да се каже, той се ползуваше, за разлика от редица предаприлски и априлски имена, с „височайше недоверие“. Доказателствата за това са много. Ще спомена само отсъствието му от официалната обществено-политическа сцена, уволнението му от редколегията на сп. „Литературна мисъл“ заради това, че единствен си бе позволил да се усъмни в „гениалността“ на тогавашния литературен цербер, Л. Левчев. Естествено, творецът се реализира преди всичко в писаното слово. Ако се върнем към първите му антидогматични и диалектични книги от 60-те години, като „Замисъл и образ“, „В света на прозата“ и „Димчо Дебелянов“, ще се удивим не само на богатата му естетико-литературна подготовка и ерудиция, но и на едно стилово и жанрово многообразие и разкрепостяване, позволяващо му да изрази своята артистичност и нравствена чувствителност, да изследва и защити явления, автори и творби, трудно вместващи се в господствуващите тогава канони на социалистическия реализъм /между другото Ст. Каролев бе обвиняван, че не употребява това понятие/. Той съумя един от първите да оцени и антидогматизма в творчеството на Й. Радичков с естетиката на „преобърнатото небе“. В остри идейно-естетически и граждански по същество полемики той утвърди навремето новата насока на Ем. Станев с неговия противоречив „Иван Кондарев“ и с неговия доста съмнителен за догматиците „Антихрист“, възприеман от някои като откровен антикомунист. Искам да припомня, че Каролев единствен се осмели да защити „модернисткото отклонение“ на Мих. Берберов в стихосбирката му „Луната в една от своите четвърти“. Ако се спрем и на последния му засега критически сборник „Портрети и скици“ /1987 г./, ще открием последователна защита на неконвенционалното в идеите, естетиката и поетиката на най- талантливите класически и съвременни творци – Яворов, Дебелянов, Д.Талев, Д.Димов, Ал.Геров, В.Петров и др. Каролев убедително отстоява решаващата роля на естетическото в литературата и критиката, защото там, където няма красота, няма истина и идеи. Той приема риска да утвърди непознат оригинален талант /примерно Борис Хаджийски/, но никога не е робувал на наложените авторитети от високопоставената посредственост и банализираната традиционност. нека отбележим, че Каролев не разчита само на критическия си усет. той винаги се е стремял да бъде в крак със световното литературознание, красноречиво доказателство за което е фактът, че той пръв у нас усвои и приложи на български материал /творчеството на Ем.Станев/ проникновените концепции на Михаил Бахтин за Достоевски и полифонизма. Искам да припомня и блестящата му полемична статия „Критически размишления за критиката“ /1964 г./. Тя е интересна и днес не само като пример на блясък и етика в полемиката, не само като израз на съкровените му схващания за критика и критиката, но преди всичко като дълбоко и точно пророчество за незавидната участ на критиката и критериите, загубили поради суетна себеизява обективност и принципност. Ако все пак трябва да потърсим най-представителните, жалонните творби на проф. Каролев, това са критическите му портрети на Пенчо Славейков и Емилиян Станев. тук можем действително да говорим за критическо творчество, за критическа проза, тъй като портретът изисква не само интелектуално-изследователски, но и художествено-психологически качества. Тритомникът „Жрецът-воин“ с право бе наречен „крупен принос в българското литературознание“. Тази творба, която представлява едно нравствено усилие е един научен подвиг, е както енцикалопедия на естетически, философски и литературни знания, така също и един изстрадан човешки опит, придобит в дългогодишно общуване с нравствено-естетическото съзнание на много чужди и наши творци и мислители. Каролев убедително преодолява догматичните наслоения, прониква в сложната диалектика на интелекта, духа и художническото съзнание на П. Славейков, изследва го като част от националния и общочовешкия духовно-творчески процес. Във всеки литературен портрет авторът влага нещо свое, съкровено, някакъв личен нравствено-психологически мотив. По отношение на П. Славейков това е може би сродството с трудната му стоическа съдба, служенето на високи човешки и граждански идеали, блянът по красота и хармония. При портрета на Ем. Станев – „Неутолимият“ /1982 г./ – мотивът е ламтежът по неуловимото, неутолимото в духа и интелекта, размисълът върху противоречията и трагичните въртопи в историята и националния характер и най-после – дългогодишното човешко приятелство и доверие. В книгата искам да изтъкна идеите за диалектиката и непреднамереността на творческия акт, за единството на националното и общочовешкото, за трагическото разделение и отчуждение между хората и техните идеи. И това смело проникновение: „И аз се колебая да определя къде е кондензирана по-голяма обич към народа: в славословите или в укорите“. Критик с достойна съдба и значимо присъствие, радетел на единството на естетика и нравственост, на идейност и художественост, на форма и съдържание, проф. Стоян Каролев продължава да бъде активен и нужен участник в литературния ни процес, в борбата за етика, търпимост, красота и реална демокрация. За принципност, обективност и високи критерии – това, от което толкова се нуждаем…
Петър ТОНКОВ
Достойна критическа съдба
