ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 69, 1990 г.
ДОКОГА ЩЕ ОБЕДНЯВАМЕ
Политическото шоу продължава вече повече от месец. Става дума за работата на Великото народно събрание. Освен че имаме нов държавен глава и няколко декларации, засега всичко „направено” от него сякаш свършва дотук. А доколкото си спомням, то трябваше да ни изведе на пътя към Европа: да ни направи демократична и благоденстваща страна. Но, както изглежда, скоро няма да стане нито едното, нито другото. Нескончаемите дебати по процедурни въпроси, размяната на „удари под кръста” между „сините” и „червените” – всичко това е зрелищно, но обикновеният български данъкоплатец очаква решения и светлина в края на тунела. Противно на очакванията, тъмните сенки, за вещани ни от близкото минало, все повече се сгъстяват от увеличаващата се престъпност, процъфтяването на спекулата и черноборсаджийството, все по-устремното затъване на икономиката в блатото на безпомощността. И на този естествен фон съвсем логично с всеки изминал ден джобът на същия този обикновен или средностатистичен български гражданин все повече отънява. Расте несигурността и безпокойството за утрешния ден. И така ще бъде, докато законодателите не се заловят със своята истинска работа, вместо да спорят за болшевишката си или живковистка политическа принадлежност. Мисля, че на американците се приписваше максимата, че една страна може да бъде богата само ако нейните поданици са богати. А какво става у нас? Галопиращата инфлация и неочакваните скокове все по-нагоре на цените бързо и сигурно стопяват покупателната стойност на лева, а с това и спестяванията и надеждите на хората. И докато преди време беше модно да се говори за липсата на външна конвертируемост на лева, то сега вече можем да кажем, че той няма и вътрешна. Красноречиво доказателство е въвеждането на много места на купонната система за снабдяване на населението с определени количества стоки. Или парите окончателно престават да играят определената им роля на двигател на пазара. Това не би било толкова страшно, ако те можеха да намерят свой подходящ еквивалент – акции, облигации, влагането им в недвижимо имущество и т. н. Но именно тук законодателите прекалено много се бавят, за да се премахнат съществуващите бариери – за собствеността, за земята, за ограничените правомощия на частните фирми. А докато то не стане, все повече хора ще преминават отвъд границата на жизнения минимум. Какви ще бъдат социалните последици и евентуалните социални конфликти в обществото, ще бъде много трудно да се предскаже. Така че времето не е ничие, а работа за инфлацията и безработицата. Обезценяването на парите води след себе си и един сякаш не толкова важен психологически аспект – обезценяването на самия труд и свързаната с него цяла ценностна система на българина. Все повече ще стават хората, опитващи щастието си на попрището на спекулата, черноборсаджийството, хазарта и проституцията. След като парите, с които е заплатен трудът ти, нямат съответната стойност, то съвсем естествен е стремежът те да бъдат печелени по най-лекия начин, а моралът и нравствеността да се оставят в къщи на закачалката. Не искам да бъда прекален песимист, но така очертаващата се картина само въпрос на време е да се впише в нея и „октоподът” на организираната престъпност. Нискозаплатеният труд и липсата на възможности за качествена професионална реализация ще кара и все повече младежи да поемат сами примамливия с витринния си блясък път на Запад. Изтичането на мозъци и работна ръка също няма да се преустанови, докато законодателството ни не даде нужните гаранции за всички, без да облагодетелствува едни за сметка на други. В противен случай нищо чудно, ако гурбетчийството се превърне в национален поминък. И ще стане така, че утре, когато се наканим да строим тази демократична и благоденстваща страна, да няма с кого да го сторим. Сега в средствата за масово осведомяваме и в приятелски разговори може да се чуе, че изходът е в помощта и инвестициите на Запада. Тази илюзия по нищо не се различава от братската българо-съветска дружба – друг мит, на който мнозина вярваха доскоро. Нека бъдем реалисти, а ако сме такива, ще видим че „обрулената” ни родина няма кой знае какво да предложи на господа бизнесмените. Освен евтина работна ръка, електроенергия и вода, както и възможности за настаняването на вредни производства. И тук забавянето на законодателната инициатива може да доведе до още по-тежки и непредсказуеми последици. Политическият театър – емоционален и драматичен, впечатлява по телевизора. Но той се разиграва за наша сметка – на данъкоплатците. И ние сме си в правото да искаме не козни и интриги, а умни и справедливи закони. В края на краищата за това ви избрахме, господа и другари депутати. Затова ще ви и плащаме. Поне докато има с какво…
Павел КЪНЕВ
Докога ще обедняваме
