ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 94, 1990 г.
ДОКОГА ЩЕ (НИ) УПРАВЛЯВА БОЛШЕВИШКИЯТ ДУХ?
Въпросът не е реторичен. Нито влагам ирония в него. Въпросът е сериозен, съдбовен за страната ни. Особено след като най-после се разбра, че бившата БКП се разцепи основно на две: на БСП и на… СДС. Моля, моля – от 400 депутати във Великото народно събрание над триста са бивши членове на БКП. Тоест, близо стотина депутати от СДС са бивши комунисти, а нали из техните среди излезе крилатата фраза, че комунистът кожата си менял, но нрава си не?… За мен този политически маскарад (преди време го нарекох политическа ламбада!) е, разбира се, по-цивилизован от… румънския, но по същество си е същият. Едните си смениха името (майстори сме по „възродителните процеси“, спор няма!), другите – партийното верую. Едните се прекръстиха и казаха: „Ние пак сме тук!“, другите си смениха кожите и рекоха: „Времето (пак!) е наше!“. Хитро, няма що… Генерализирам, затова сигурно съм несправедлив към множество индивидуални съдби, несправедлив съм и към естествено от идейно еволюиране, което е възможно, особено в преходни исторически периоди. Но погледнато по-общо, по-глобално, картината се очерта ясно: едните (БСП) не искат доброволно да дадат властта, другите (СДС) я искат неистово. Спорят, при това жестоко, за България, за нейното бъдеще, за това кой да я управлява. И как. Накъде да върви. И как. Едните искат да строят (пак ли!) демократичен социализъм, а се облягат на „капиталистическите“ икономически прийоми, другите са се устремили към американския капитализъм, а се държат като… социалисти, стане ли реч за социалната политика спрямо човека. Хаос… Помежду им сме ние, обикновените, които до вчера бяхме „материал“, а утре – „средство“. В ожесточения журналистически бяс, който обхвана всички ни, в това число, и особено, страхливите и послушните до вчера, допущаме една наивна, ако не и фатална грешка: прекалено подценяваме доскорошната номенклатура, макар някои колеги – най-вече приближените до нея преди време – да направиха личния си журналистически „бум“: пишем за тях като за малоумни и не си даваме сметка каква услуга им правим. Пък и на нея вече не й е до нас. И преди не й беше до нас – нищо ново. Но замисля ли се някой – било честен опозиционер, било честен социалист, че същата тази номенклатура още през 1985 година започна внедряването на чуждия бизнесмен у нас. Сега почти всеки по-голям град си има своя Максуел, който добре подготви почвата през последните 4-5 години за тлъстите риби, „висшия“ ешалон на номенклатурата. Измива или ще измива „мръсните пари“ И случайно ли е, че бяха внедрени след 1985 година, т.е. след перестройката на Горбачов, която заплаши вечността им. Една петилетка преди 10 ноември се побратимиха с „дявола“, а днес – с бога напред… Нищо чудно утре тези максуелци да си отидат. Но ще оставят своите достойни заместници – същите хора, от които днес търсим отговорност за злините, които ни постигнаха. А тези хора ще контролират пресата, икономиката, политиката, духовния живот. Те вече тук-там го и правят. Това не е пророчество, трябва да си сляп да не го виждаш. Проболшевишкото мислене отново се налага и демократичните сили обединени около отречения от времето демократически централизъм, обединени и от антикомунизма, само наливат вода в мелницата на номенклатурата и на нейната прокомунистическа „външна“ агентура. Свой дял имат и социалистите – отказали се от демократическия централизъм, но мудни, почти пасивни и с фалшиви нравствени наслоения по отношение на поименното назоваване на виновниците за катастрофата. Ту,к съм съгласен с д-р Дертлиев, който на митинг в Стара Загора каза, че комунистите са дошли на власт в името на една прекрасна идея, но най-голямото им престъпление е, че сами опозориха своя идеал. Но д-р Дертлиев не уточни кои комунисти. И тези ли, които влязоха в своята партия, след като тя се преименува в БСП? Нима тяхната вина е по-голяма от вината, да речем, на г-н Петко Симеонов или на д-р Желью Желев, които са влезли в БКП в години, много по-близки до злощастните лагерни дни на г-н Дертлиев? Въпросът за вината е много деликатен и изглежда единствената справедливост е персоналната отговорност. Другото е или повторение на зловещите дни и нощи след 1947 година, или липса на морал – името на един лидер на весела, както я беше обявил в началото, партия, който е най-активен пионер за граждански съд над БСП, съвсем наскоро се появи сред имената на лично облагодетелствуваните от Живков. А той – ни лук ял, ни мирисал, продължава да се изявява на митинги сред нестихващи ръкопляскания. А в страните с истинска демокрация такъв конфуз е равен на политическа смърт. Но не и при нас. Болшевишкото мислене, болшевишката манипулация е в ход. Без значение от цвета. (Тук в скоби нека ми бъде простено едно откровение: няма да съм аз, ако не го направя. Много ме разочарова д-р Дертлиев. И не защото на митинга в Стара Загора говори като лош белетрист, с това аз поне свикнах( не защото имат чувството, че слушам реч от преди години – и те, болшевиките, говореха по същия начин за героите си; разочарова ме, защото позволи да му се целува ръка с падане на колене от екзалтиран негов поклонник пред неистово ръкопляскащата публика; защото не се дистанцира решително поне от етична гледна точка от до болка познатото ни „обожествяване“ на политическите лидери: защото това си е ни повече, ни по-малко болшевизъм в действие…) Разделихме се на две: и двете половинки имат, разбира се своите доводи, своите основани, своите позиции. но и в двете половини гъмжи от болшевики, от бивши комунисти и настоящи кандидати за управници. А чистите, честните, професионално достойните (и в двете страни) все повече и повече остават на заден план. Едно е ясно: нито реваншизъм, нито екстремизъм, нито тоталното отрицание, нито наивната романтична вяра в правотата на „нашата“ идея ще решат въпросите на България. Ще ги решат навярно тези, които днес са на заден план: чистите и честните от двете страни. това не е демагогия, не говоря за евентуално тяхно обединяване. Говоря за друго – когато те излязат на политическата сцена, и едните, и другите без обременени съвести и биографии, едва тогава ще заспорят цивилизовано, етично, професионално. Едва тогава ще ни напусне балканският синдром всичко да политизираме. Дори и в политиката. Но това време е далеч. Дотогава ще слушаме вдъхновени речи като тая на активния борец срещу тоталитаризма и комунизма, сина на активните борци против фашизма и капитализма – поета революционер Николай Колев – Босия, който на митинг в Стара Загора припомни на съмишлениците си да пазят знамената, защото дръжките им щели да потрябват. Не уточни датата, но това, както се казва, е без значение. Явно този заслужил хуманист, съпредседател на Независимото дружество за защита правата на човека, отсега се кани сериозно да поработи върху човешките ни права. И сигурно ще поработи. А честните и умните са в сянка. Все още. Жалко за България.
Георги ЯНЕВ
Докога ще(ни) управлява болшевишкият дух?
