Д-р Елка Константинова
След 9-и септември 1944 г. започна да се извършва нещо зловещо в историята на интелигенцията, нещо, което много приличаше на онова, което бях чела и слушала за най-свирепите години на фашизма. Българската интелигенция беше заставена да прекъсне най-ценните си духовни традиции. Част от нея съвсем несправедливо беше обявена за буржоазна и реакционна и с различни жестоки и коварни средства наплашвана и потискана. Останалата част комунистите постепенно успяха да купят и да превърнат в номенклатурна псевдоинтелигенция, в послушна чиновническа маса.
[ad id=“225664″]
Останаха малцина идеалисти, предани на комунистическите идеали, които напълно искрено се опитваха да реализират нещичко от тези идеали в едно озлобено и ужасно наплашено класово общество. Така творческата интелигенция, обявена за антинародна и вражеска, мина през затворите и лагерите (като Димитър Талев, Михаил Арнаудов, Чавдар Мутафов, Фани Попова—Мутафова, Змей Горянин и др.), литературният критик Йордан Бадев и философът Янко Янков бяха осъдени на смърт от народния съд, а Елин Пелин, Георги Райчев, Константин Константинов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветииков, Владимир Василев, Владимир Полянов бяха съзнателно заплашвани за несъществуващи политически грехове. Комунистическият режим успя за кратко време да уплаши и обезвери „буржоазната“ българска интелигенция и ловко да я държи в унизително подчинено положение. Тепърва ще се пише за позорното изключване от Съюза на българските писатели на множество поети, белетристи и критици, които не са имали комунистически убеждения и никога не са били марксисти. Никога няма да забравя мъката и унижението, което преживя моят баща — литературният историк и критик Георги Константинов, когато го обявиха за „великобългарски шовинист“. Той дълго живя в постоянен и мъчителен за мене страх, с тежки предчувствия за съдбата на най-близките си приятели Димитър Талев, Асен Разцветииков и Ангел Каралийчев.
[ad id=“263680″]
В малката градина на моята родна къща (собственост на дядо ми — социалдемократа Минчо Чакъров, в която живеехме заедно и с Николай Лилиев — брат на баба ми Божанка Чакърова) се събираха много често Асен Разцветииков, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев (обявени за ренегати след 9. IX), Рачо Стоянов и Г. П. Стаматов, чиито разговори за литературата и изкуството в България и по света секнаха след „великата дата“ и се замениха с тревожни информации за трагичната смърт па Иордан Бадев и Янко Янков, за изтезанията на Димитър Талев и проблемите на неговото гладуващо семейство, за болното дете на жестоко преследвания поет Йордан Стубел, за надвисналата опасност над главите на Трифон Кунев и Цвети Иванов, които моят баща и вуйчо Николай (така всички вкъщи наричахме Лилиев) много обичаха.
Всички тези хора, с които съм израснала и които представляваха едно високоблагородно общество, бяха смъртно наранени, оклеветени, отчаяни и останаха такива до края на живота си. Струваше ми се, че само моят вуйчо Николай не се поддаде на отчаянието и започна да работи до пълно изтощение: нощем превеждаше и четеше, а през деня работеше в Народния театър. И все повтаряше, че трябва да търпим и да мълчим в тези страшни години, да работим за бъдещето на българската култура. Беше сигурен, че рано или късно отново ще се появят истинските духовни водачи на нацията, които ще загасят завинаги зловещия огън на омразата. Той съумя да се приспособи към „новия живот“, без да накърнява духовното си богатство и без да спира да увеличава огромната си култура.
[ad id=“236993″]
Много добре си спомням как комунистите още в първите години след 9. IX. успяха да унижат и обезверят голяма част от българската интелигенция — колко зловещо звучаха заканите на теоретика на марксическата философска мисъл Тодор Павлов, че хора като Георги Константинов и сие трябва да бъдат физически унищожени. . . Много, твърде много ужасни неща помня от годините на своето детство и младост и затова ще направя всичко, което зависи от слабите ми сили, онези трагични за българската интелигенция години никога да не се повторят. Сега сме пред прага на същия онзи свят на интелекта и мисълта, който помня от своето детство преди 1944 година. Светът, в който ще господствува духът, т. е. напълно свободната творческа активност и градивната самоинициатива на личността, ще наложи възраждането на интелекта и неговата просветителска мисия.
Болшевизмът заедно с антидуховната си марксическа идеология за нещастие проникна твърде дълбоко и трайно в България и успя да издигне желязна преграда пред Духа. За разлика от края на миналия век и времето до войните, когато в България духовното начало продължава да господствува в културата и изкуството, в мрачната социалистическа епоха творците на духовна култура задължително изпълняваха определени от господствуващата партия социални поръчки и всичко значително, което се създаде в областта на културата и изкуството, беше рожба на силна вътрешна съпротива срещу злото, което дойде от Съветския съюз.
Предстоят ни големи и продължителни интелектуални усилия, за да възвърнем ония духовни традиции на нацията ни, които прекъсна девети септември 1944 година.
