Криворазбрана обич към животните, игра на нерви или чисто и просто абдикираме от нормалните човешки взаимоотношения – разказ за съжителството в един панелен старозагорски блок.
Живея в стандартна старозагорска панелка, осеметажна, много входове, по 2-3 апартамента на етаж. Въобще – малко село. И като всяко село си имаме луд. Оказа се, че този луд съм аз.
Епопеята започна невинно – около входа започна да се навърта котка. Черна една такава, лъскава, красива, млада – животно мечта. Само да си го вземеш вкъщи, обезпаразитиш и гледаш. И съседите ми, за да не се карат кой да остане без котка, решиха да са общи стопани на хайванина. Отварят вратата на входа, слагат й храна пред апартаментите си, гледат я, играят си с нея, въобще – панелна идилия. А аз искам да я наруша! Не защото не обичам котки, а защото котката използва площадката пред квартирата ми за тоалетна. И за мен това е огромен проблем.
Първо постъпих възпитано – помолих домоуправителя да каже за случая на съседите и те да спрат да пускат котката във входа. Почистих пред вратата, полях с Доместос и реших, че ситуацията е овладяна. НЕ БЕШЕ. Котката изчака ден-два да спре да й мирише и продължи с изхождането. После помолих все още учтиво, но вече изнервено, съседката под нас, която оставя храна до вратата си да спре да го прави. Обеща. Видях, че съсед оставя вратата на входа отворена. Още по-изнервена, но и учтива, го помолих да не го прави. Отговорът беше, че всички и без друго така правят. Остави я широооооооко зейнала, даже дръпна камък и я подпря. Поне съседката под нас спря да й слага храна. Поне вечер, като се прибирахме, нямаше. За през деня не зная.
Оттук нататък нещата загрубяха. Пряко сили изчаках няколко дена да се събере „материал“ и с помощта на лопата, го изсипах в асансьора. Реших, че все някой котколюбец не ползва асансьора, затова оставих и до входната врата. Явно се поусетиха. Дадоха ми седмица да събера сили. И всичко започна отново.
Котката започна да пишка и ака пред нас отново. Съседката под нас започна да слага храна отново. Входната врата започна от самосебе си да се отваря и подпира отново. А аз установих, че съм бременна. И обявих война на съседите!
Първо рових из нета как да отуча котката да го прави пред нас. Не намерих начин, за който да казват, че е успешен. Търсенето продължи до 2:30 сутринта. От нерви не можах да спя.
Изсипах екскрементите на котката в асансьора Предния път беше спретната купчинка. Този – минирах цялата кабинка. Сутринта се събудих от диалога на двама съседи – този, който остави вратата отворена и още един. Говориха си точно под прозореца ми. В тези жеги той е широко отворен, а кой да се съобрази, че не всички сме пенсионери и някои може би работим до късно? Та разговорът в частта, която ме засягаше, беше приблизително следния:
Тая сутрин пак някой беше изхвърлил лайната на котката в асансьора! Вече трети път ги чистя, само да разбера…
Аз съм смел човек, не се срамувам от постъпките си. Подадох се още сънена през прозореца, извиках ги и обясних, че аз съм човекът. Започна се едно викане, крякане, заплахи, обяснения. Беше би казано, че съм наемател и не мога да казвам! Хазяин е сестра ми, а бивш собственик – починалата ми баба и те го знаят. Моят опит да се включа в разговора не беше успешен.
Събудих (може би) домоуправителя и пратих приятелят ми да говори с нея. Жената го е изслушала, казала е, че им е съобщила, но това е, което може да направи. Междувременно входната врата е зеела, а съседката под нас отново е изкарала храна пред апартамента си. Приятелят ми й го е показал. Тръгвайки за работа звъннах на съседката. Когато тя отвори без дума й показах храната. „Сега ще я дам на кучетата, спокойно. Абе само ти правиш проблеми тука!“. Ами явно само пред моята врата се случват неприятности.
Вече на работа спрях да мисля за отмъщение, свързано с разсипване на следващите акита вместо в асансьора – пред вратите им. И като една съвременна европейка потърсих помощ. Звъннах в Общината, отдел Екология. Оттам деликатно ми обясниха, че освен да подам жалба в писмен вид, която няма ефект, нищо друго не мога да направя. Звъннах във ветеринарна клиника. Казаха, че хуманният вариант е котката да изчезне. Тоест да я закараме някъде надалеч. Моят приятел вече е склонен на не толкова хуманен вариант. Обясниха ми също, че варианта с урина от голямо куче, с каквато лесно ще се сдобия, няма да ми помогне. Това доста ме разочарова. Беше ми сериозен жокер. Препарати, които да помогнат, също няма.
Звъннах на сестра си и обясних проблема. Тя също е бременна и разбира моментите, в които всичко ти смърди, всичко те дразни и подлудява. Но, тъй като е собственик на апартамента, тоест явно има право на глас, се налага да включа и нея. Обеща да опита да съдейства.
Може би си мислите, че мразя котки. Напротив – израстнала съм с домашна котка, имала съм котка, за мен те са олицетворение на красотата и изяществото. Проблемът не са котките. Проблемът са хората, които ги гледат във входа. Тази котка е хранена, с лъскав косъм, обгрижвана. Но все пак е улична. Вземала съм си улично коте. Поддава се на възпитание, беше мило, любвеобилно, игриво. Грижила съм се за него вкъщи. Нямам против и съседите да си приберат котката. И за нея ще е по-добре, и за тях – всеки от тях живее сам.
Всичко това го пиша в деня, в който откритата конфронтация със съседите ми започна. При развитие – отново ще пиша.
Росица Ганева – много гневна гражданка!
