Аз съм популист. Искам пенсията ми да бъде по-голяма от сметката ми за ток.
Настоявам да отпадне от българския език словосъчетанието „лице с висящи дела, отдавна известно на полицията”, като бъде заменено с по-краткото „престъпник в затвора”.
Твърдя, че лекарят трябва да престане да бъде писар и едноличен търговец. Че децата в училище не са „делегиран бюджет”. Че темите за презастрояването, хипермаркетите, санирането на блоковете, транспорта, паркирането, изобщо за европейските пари, са нещо много повече от една далавера.
Затова съм популист.
Представям си как кметът ме поздравява всяка сутрин, когато се разминаваме – аз на разходка, а той забързан за работа. Зачита ме и ме уважава, защото (както напоследък често ни се припомня) аз съм неговият работодател и началник и той се старае на всяка цена да ми се хареса. Непрактично е за него да се излага пред мене, нали се надява да го подкрепя и за следващия мандат! – „Добро утро, началство! Работи, твори, дерзай! Аз ти вярвам и разчитам на тебе!”
Затварям очи и сънувам милия глас на секретарка, която ме кани да участвам в общинската комисия за изработване на бюджета. Нахвърлям цифрите в проекта – предлагам черно на бяло – по перото „за насърчаване и финансиране на кючека” – 200 пари лична глоба от джоба, които да се насочат към разцвета на просветата и културата в общината. Всички наоколо са съгласни. Здравият разум и справедливостта тържествуват. Браво, общинари! Към закуските в училищата ще прибавим по един неизгнил банан, за Димитровден танцовите състави ще ги обуем с нови опинци, духовият оркестър ще се сдобие със здрав тъпан, драматичният театър най-сетне ще ни покаже пиеса от местен автор, на художниците от града ще купим платна, рамки и боички, а на поетите ще издадем по една нова стихосбирка…
Като писател-популист се надявам в един слънчев за мене ден да ми позвънят отнякъде и да ми предложат едно дълго институционално кафе, за да си побъбрим за нередностите и нерешените проблеми в града. Ще засегнем непорочността на обществените поръчки, на усвояваните средства за туй и за онуй, на недосвършената работа по велоалеите и за дупките около тях, но акцентът със сигурност ще падне върху дупките в душите на хората. По-точно аз ще говоря, ще им поставям задачите, а те ще си водят бележки и ще записват сроковете за отстраняване на нередностите. Каквото сме уточнили на тази оперативка, така и ще стане. Общинарите много добре знаят, че служат на мене и че ще ги държа отговорни.
Аз съм популист.
Зададат ли се избори, чакам ония, които искат да ме представляват, да ми се явят лично, за да се разберем очи в очи, а после с росна китка на чело да ги изпратя в политиката от мое име, но това все още не ми се е случвало.
Ето, например, за президетските избори пак никой не ме потърси.
Жорж Ганчев, Велизар Енчев, Орешарски, Трайков, Томов, Миланов, Дончева – видяхте ли какво стана с вашите кандидатури, като не ми се обадихте навреме, за да ви подкрепя? Като популист, аз съм един благ и сговорлив човек от народа и ми трябва малко, за да повярвам отново даже на многократно провалили се политици. Много лесно се поддавам на повтарящата се социална лъжа, стига да я чувам пак и пак направо от устата на лъжеца. Пък и тогава събирам в копанката си меда, който капе от устата му.
Като всеки интелектуалец обаче, понякога принципите ми се пропукват и си противореча. Ще ви призная направо: аз гласувах за Митьо Пищова. Спокойно, не бързайте с реакциите! Надявам се, че ако правилно ви обясня защо го сторих, ще ме разберете. Ами защото гореизброените (пък и останалите мераклии да ме управляват от всички бои и на всички равнища) нито съм ги виждал, нито съм ги чувал и даже помирисвал. А с Митю Пищова все пак имам поне една обща допирна точка – и двамата обичаме женичките! – 18 годишни, до 52 килограма, пък и отгоре!
