В училище едно дете наплюло друго. После наплюло трето, после – четвърто, пето, десето; наплюло всички в класа. Направило го ей тъй – защото било свободно, игриво, жизнено, активно, окомуш, ербап.
Направило го за кеф и лично удоволствие. Наплютите деца с чистите си ръкавчета смирено бършели плюнките му от лицето си и се подготвяли да получат още…
Как ви изглежда това, приятели? Защото на мене ми изглежда като модела на обществото ни. Такъв бил законът. Тарикатът, оправният, нахалният, насилникът, безочливият, безнаказаният (понякога всичко това заедно, сбрано в един тип) тормози беззащитните, които са длъжни да бъдат „толерантни” и да приемат този тормоз като установена норма в „новия нравствен ред” на Европата. Когато слушам оплакванията на потърпевшите, ми става два пъти мъчно: веднъж от съчувствие и втори път от овчедушието им. Какво разбира насилникът от заупокойни нощни бдения с евангелски песнички, от свещички и от купчини плюшени играчки! Ако случайно бъде уловен, ще го осъдят я задочно, я изобщо ще му се размине, защото, както би казал той, „законът е негов човек”.
Понякога си мисля, че законите днес се създават от хора, които чрез тях яхат човечеството и застраховат сами себе си, в случай че някога някой им потърси сметка. Даже, отивайки по-нататък, ми се струва, че точно заради това нарочно бе посят у нас буренът на нравственото разложение, наречен неолиберализъм. Всички сме свободни и равни пред закона… Само че за някои българи цената на тази свобода възлиза на 146,01 лв. на месец (инвалидна пенсия).
В грипозната чакалня на еврото болните, старите, гладните, изнемощялите, прецаканите и заплютите от държавата българи безшумно си отиват един по един.
Богатият и насилникът днес е оня, който още като дете е започнал да наплюва другите – първо един по един, а после и целия клас. В такава благоприятна среда са откърмени и героите на деня – някои с висящи дела, а други недосегаеми, всеки според тарикатлъка си.
Колко ли „стресиращо” ще се отрази на „крехката” душица на цитирания вече млад наплювач, ако му се върне и получи един освежителен ответен душ от страна на наплюваните – пита не само учителката. Горкият той! Ще му е нужна спешната намеса на едни лелички, които никой не знае какво точно вършат в училищата. Сега е моментът за тяхната креслива изява. Местата на жертвата и насилника са разменени. С Брюкселското евангелие в ръка, леличките отново трябва да заклеймят жертвите на насилника. Нали в горепосоченото евангелие нарочно са изпуснати поговорките „Каквото повикало, такова се обадило!” „На зла круша – зъл прът” и много още наричания и заричания, плод на здравия български разум и дух!
Е, и какво да сторим? Да поздравим ли по български учителката, че е припомнила на учениците си и въвела в действие нашенската поговорка „Не прави на другите това, което не искаш другите да направят на тебе!” или да сведем смирено глава пред Блюкселското евангелие, където пише, че българинът в България е длъжен да забрави своите поговорки?
Аз имам отговор на въпроса, макар че брюкселците го заключиха в килийното училище на Трявна. Той се състои от една 4-метрова шибалка, която не виртуално и не формално е свързвала ръката на даскала с ухото на всеки немирник в класа. И бащината заръка: „Магаре ти го водя, даскале, човек го направи!”
