БЕДНОСТТА НЕ Е ПОРОК, НО И БЕДНИТЕ НЕ СА БЛАЖЕНИ

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 55, 1991 г.
БЕДНОСТТА НЕ Е ПОРОК, НО И БЕДНИТЕ НЕ СА БЛАЖЕНИ
♦НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА КАЖЕ ТОЧНИЯ БРОЙ НА БЕДНИТЕ В СТАРА ЗАГОРА, НО Е ФАКТ, ЧЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИНАТА ГРАЖДАНИ ЕДВА СВЪРЗВАТ ДВАТА КРАЯ.
Само за една година броят на гражданите, живеещи под социалния минимум, се е утроил. Тази констатация на Министерството на заетостта и социалните грижи вече не е новина, нито пък учудва някого. Проблемът обаче е: доколко въпросната граница на социалния минимум може да покаже вярно картината на живота у нас и да ни отговори има ли бедни у нас и на каква почва се разраства бедността?
Не може да се каже, че Министерството на заетостта и социалните грижи бездейства. Напротив – в почти всички бивши окръжни градове на страната вече са създадени регионални центрове за социални грижи. В Стара Загора – също. Доколко това обстоятелство променя картината, тепърва ще се разбере. Но както може да се очаква, проблемите остават и дори стават по-дълбоки. – Центърът в Стара Загора – обяснява г-жа Марлена Ангелова, директорка – освен домашния патронаж, ще организира и редица други начинания. Така например започва оборудването на магазин за бедни. В него хората с доходи под минимума ще имат правото срещу картата си да пазаруват на по-ниски цени. Започваме разработването на система за социални грижи – медицинско обслужване, почистване на дома, пазаруване и т.н. Но може би най-важната мисия на центъра аз виждам в ролята му на защитник на правата на социално слабите граждани, болните и самотните хора… Като идея (или като насока) звучи добре. Само че… разрешаването на тези толкова тежки проблеми трябва да започне не от работата с бедните, а от работата с богатите и с управляващите. На пръв поглед това е парадокс, но първият поглед често лъже. Ето защо: ♦Трийсет и шест годишна жена, трудоустроена, разведена, с две деца (на момчето му предстои влизане в казармата) подава молба за социална помощ в четвърто кметство. От кметството пристига социалната работничка, за да провери случая и си тръгва с убеждението, че жената не е социално слаба, защото живее в приличен апартамент под наем, а наемът се изплаща от предприятието, където работи жената; защото стаите са подредени с вкус; защото децата са добре облечени и т.н. Вероятно тази социална работничка, попълвайки анкетната карта, ще постави отдолу и собственото си заключение, че подателката на молбата не е социално слаба. ♦ При обсъждането на въпроса къде да бъде направен магазинът за бедни във временния изпълком, покрай другите проблеми, беше казано, че на такъв магазин едва ли му е мястото в централната част на града (за да ни гледа кой когато мине колко сме я закъсали!) и че трябва да му се измисли друго име, а не магазин за бедни… И двата случая според мен са твърде типични. Първият, защото показва, че не е важно как живееш и стигат ли ти парите да си изхраниш децата, а дали можеш да удостовериш с документи, че си социално слаб. Не беден, както по цял свят наричат това, а именно социално слаб, което е едно по-неутрално определение. Но неточно. А значи и донякъде лъжливо. И кого лъжем? Ако властниците решат, ще сложат магазина в „Лозенец“ или в квартал „Железник“. Но какво ще реши това? Цял свят ни разбра колко сме бедни и хората в Лариса, в Швейцария, в Австрия и кой знае къде още събират за нас помощи, събират храни и дрехи, лекарства, мляко и концентрирани супи. А ние все още се правим, че това не се отнася за нас. Така може да постъпва само или прекалено горд, или неискрен човек. Съмнявам се да сме от първия чешит, защото видно е, че и сега продължаваме да превръщаме социалната помощ в чиновническа дейност и да ни е страх да погледнем нещата право в очите – такива, каквито са. Иначе регионалният център за социални грижи в Стара Загора вдига оборотите на работата си, многото дружества на бедни или болни се стараят с всички сили. Но едва ли те ще успеят да насмогнат на темповете на инфлацията и на увеличаващата се безработица. Предстои откриването на още един домашен патронаж от дружество „Милосърдие“. Но в същото време жилищното строителство намалява, цените растат, общината не може да предложи жилища на всички ония, които имат крещяща нужда, и макар че прие да отпусне от незакупените апартаменти за семействата с болни деца, то и този жест е само жест. Никой не знае колко всъщност са тези семейства и колко от тях изнемогват. Сред постоянните посетители на общината най-много са нуждаещите се от жилища и от парична помощ. Има и такива, които преспиват в общината и това подсеща, че освен бедността, самотните останали без грижа хора (които са и бедни) са другият жесток проблем в града – Стара Загора няма и едва ли скоро ще има дом за стари хора.
Лъчезар ЛАЗАРОВ


image0 (9K)