Кармата на донори, даряващи и лекари
Клинична смърт
Клинична смърт е тази, която настъпва за кратък интервал от време. Спират кръвообращението, дишането, работата на мозъка. Това състояние е временно и обратимо. Човекът има шанс за съживяване. При клинична смърт Душата може да е излетяла от тялото заради изпитана болка или страдание при операция, при лошо поставена упойка, но отново да се върне в тялото на пациента. Пак казвам, състоянието е обратимо и доказателствата за това са безбройни.
Ако някой е декларирал свободната си воля, че дарява органите си от момента, когато бъде установена клинична смърт, това негово действие е равносилно на самоубийство съгласно законите в света на незримото. Аз лично се съмнявам, че на Земята може да има човек, който да е решил да се самоубие по този начин. Макар че знам ли? Защо пък не, ако си е внушил, че този „благороден“ жест ще запази добър спомена за него сред хората. Ще заличи мнението на околните за него като неудачник в живота, защото само душевно болен или неудачник може да направи подобен избор. Но кармата със сигурност няма да успее да излъже и ще си търпи кармичното наказание.
Какво очаква лекарите, съгласили се да вземат нечии органи при настъпила клинична смърт? Очаква ги кармично наказание за извършено от тях убийство. От гледна точка на незримия свят лекарят, извадил органите на човек в клинична смърт, е убиец.
Болката за Душата и физическото тяло, когато органите се вадят по време на клинична смърт, е по-силна от всичко онова, което бихте могли да си фантазирате като мъчение по време на Инквизицията. Ако на пациент без неговото съгласие се извадят органи в състояние на клинична смърт, неговата ужасена Душа никога повече няма да се осмели да се прероди във физическо тяло и никой няма да я застави да се прероди.
Ако вече се питате каква е разликата за този, на когото му вземат органите със или без неговото съгласие, тя е пределно ясна. Съгласието да бъдат взети органи при клинична смърт е самоубийство. А самоубийците с малки изключения са наказани да не се прераждат. Страданието на техните Души, приковани на енергийното ниво на самоубийците, е безмерно. Другото е убийство с право на прераждане и мъст.
Мозъчна смърт
Мозъчната смърт е състояние, при което настъпва необратимо спиране на мозъчната дейност и на главния и продълговатия мозък, който контролира рефлексите. Тази смърт се смята за крайна, но има случаи, когато отново е настъпвало събуждане. И при мозъчна смърт се е случвало Душата да се появява в съня на близките си и да иска обяснение защо тялото е било нарязано и органите взети. Подобна поява също е признак за възможен отказ от прераждане.
При дарени органи и настъпила мозъчна смърт в днешно време никой не чака, за да се увери дали съживяването е възможно или не. Органите трябва бързо да бъдат трансплантирани, а медицината ни все още не е постигнала нивото на тези знания и умения, които позволяват съхранение целостта на физическото тяло с нормална телесна температура на изпадналия в мозъчна смърт човек за по-дълго време.
Съдба и карма
Ако приемем, че сме преодолели момента с изваждането на органите и то се е случило след установена мозъчна смърт, какво следва.
В зависимост от присадения орган в тялото, приело органа, се вливат чужди усещания и чужда Съдба. Особено когато се присаждат сърце, бял дроб или мозък в недалечно бъдеще. Не са малко случаите, доказани в медицинската практика, на хора с присадени сърца, които започват да изпитват чувства, непознати им до момента, желания, които са били присъщи на донора, дори сексуално привличане към непознати хора от противоположния пол за получилия органа човек, но познати на починалия донор.
Преплитането на Съдби при трансплантацията е неизбежно. Променя се и кармата на човека, на когото са присадени чужди органи.
За съжаление науката и нейните творци все още не са склонни да приемат съществуването и взаимовръзката между кармата и миналите прераждания на пациента и донора, за да се прецени до каква степен може да бъде преобърнат за добро или лошо животът на този, който има шанс да го изживее чрез трансплантиран орган.
Знам, че това, което ще кажа, за някои ще прозвучи като светотатство, от други ще чуя подигравки, от трети ще ме залее омраза, но за да бъдат избегнати проблеми от вида – успешна операция и изцяло променен живот след това, е необходимо за краткия период на подготовката на операцията да бъде изчислено какво би последвало за трансплантирания на база живота и кармата на донора. Този е единственият начин да бъдат избегнати подобни негативни последствия. Звучи като научна фантастика, но друг начин няма.
Тялото на мъртвия
Нито един път в многото дискусии и мнения, които съм чела и слушала за трансплантация на органи от трупни донори, не успях да чуя въпроса на кого принадлежи тялото на починалия човек, независимо каква е причината за смъртта. Трябва ли да гледаме на мъртвото тяло като на отпадък, който може да свърши още някаква работа за живите, или физическото тяло, независимо че е изпълнило своята функция и е било дрехата, в която Духът се е въплътил за определен брой десетилетия, продължава да бъде негова собственост. Не знам дали този въпрос нарочно се пренебрегва, защото е удобно и не се създават юридически дилеми, или хората наистина смятат, че след смъртта тялото е отпадък без стопанин. Надявам се да дойде денят, в който моралните и формалните закони на обществото, което и да е то, ще приемат, че тялото на починалия човек е негова собственост и никой няма право да се разпорежда с части от нея без писмено негово съгласие, дадено приживе. Поради тази причина приемам искането на Българската асоциация за закрила на пациентите да се взимат органите на починалия човек, без да се питат роднините, като предпоставка за насърчаване на търговията с органи и въпреки че може да ви звучи крайно – убийствата, за да бъдат взимани органи. Нормалното и правилното е да се ползват органите на донор, който приживе писмено е декларирал, че е съгласен да ги дари, а не обратното.
Въпросът чия е собствеността на тялото след смъртта има своя еднозначен отговор и в случаите, когато родители са загубили дете, примерно при катастрофа или нещастен случай. Тялото принадлежи на починалото дете независимо от неговата възраст и родителите нямат право да даряват органи, защото тези органи не са тяхна собственост. Знам, че родители, които са дарили органи от своето починало дете, не са се замисляли имат ли право да разполагат с тялото на детето си след смъртта му и да даряват органи, които не са техни. Ако се бяха замислили, никога не биха дарили.
Тялото на починалото дете не е собственост на родителите, нито на който и да било друг, нито на държавата. То и след смъртта е притежание на Духа, който го е обитавал приживе, и заслужава да му бъде отдадена последна почит.
Разбирам решението на родители да дарят органите на загиналата си рожба и не съм им съдник. Те вярват, че в трансплантирания човек ще познаят и видят частичка от характера и образа на своето загинало, но преродено в чуждо тяло чедо. Единствено тълкувам правилата на незримия свят, които за много хора не съществуват, защото се самозаблуждават, че живеят един-единствен живот тук и сега.
Какви са последиците за починалото дете, независимо дали е син или дъщеря? Душата е отнесла спомена за отнетите органи без нейно съгласие. Този стрес и ужас изисква дълъг престой в енергийните нива, за да бъде преодолян. Преждевременно отишлият си човек трудно ще се подготви за своето следващо прераждане, даже ще го отлага колкото може по-дълго във времето. Когато все пак дойде моментът да се прероди, подсъзнателният спомен за липсата на органи е много вероятно да го преследва цял живот, водейки до страхове и параноя. Независимо дали ще се прероди като жена или мъж.
Карма за роднини и родители
Родителите или най-близките роднини, които даряват органи на починал родственик, натоварват своята карма. Те нямат право да даряват нещо, което не им принадлежи. Отново повтарям: тялото на починалия не е собственост на неговите кръвни роднини.
Кармата на донора
Когато един човек приживе декларира писмено, с разума си, без да е подвластен на медикаменти или някакъв друг тип насилие, че дарява органите си, това му решение не натоварва неговата карма. Изборът е следствие от собствената му воля, в резултат на което би могло да има някакъв тип проблеми в бъдещите му прераждания, свързани с подсъзнателните спомени, но дали ще има или няма да има такива, отново е въпрос на индивидуалност.
В съвременното западно общество на органите на починалите хора, годни за присаждане, се гледа единствено като на парче материя, която може да продължи нечий живот. Ако органът е здрав, малцина се замислят на каква карма е носител. За съжаление в бързината органите да бъдат взети във времето, позволяващо трансплантация, не се прави анализ на живота на починалия човек, на моралните му принципи. Не се замисляме дали той или близките му не даряват органите, защото търсят изкупление на грехове или пък ако починалият е дал съгласието си приживе, дали не гони лично отмъщение, което да продължи, след като неговите органи бъдат трансплантирани.
В кармичен план не е редно да се прави присаждане на органи, без да е оценено и житейското битие на донора, което обаче никога няма да се случи. Искаме или не, ще трябва да потърпим, докато земната наука достигне това ниво на развитие, при което да създаде изкуствени органи от естествени тъкани, чисти и ненатоварени с чужда карма.
Физическото тяло е дрехата, която Душата обитава в поредното прераждане на Духа. Тялото е собственост на Душата и след края на живота в материална опаковка. С подаряването на органи на ваши починали близки, деца вие травмирате душата им и разболявате тяхното ефирно тяло в новия им живот в астралните нива, прекъсвате естествения им процес на прераждане, превръщате ги във ваши кармични врагове, които са в правото си да ви лишат от живот при следваща ваша среща в бъдещи прераждания.
Ако искате да дарявате органи, имате право да дарите само вашите. Единствено в този случай не търпите кармично наказание.
Автор: Светлана Тилкова – Алена
