Честит празник лекари и медицински работници от всички сфери! Бъдете здрави и нека дните ви са истински и плодоносни!
Много често четем новини и коментари за лекарски грешки, за нехуманно отношение, за търговия с медицински услуги – нормално е, след като лошата новина продава. Далеч по-рядко успяваме да научим за успехите на български лекари, за спасените от тях животи, за постигнати професионални висоти. И това не е честно. Поне от моя гледна точка. Замислих се днес за това уникално важно за всички ни съсловие и в себе си го оцених през призмата на това, което аз съм преживяла. Оказа се, че през целия си живот съм срещала предимно добри и истински медици. Нима е било само необичаен късмет?
Първата си бременност почти изкарах в столичната патология. Имаше там едно-две недоразумения с дипломи, но всички останали – лекари, медицински сестри, санитарки, ако щете, бяха безкрайно полезни и добре настроени. Няма да забравя как след тежкото ми раждане покойният вече проф. Радонов гушна сина ми, приседна до мен и се разплака – щастлив и невярващ, че и двамата с бебока сме живи и добре. Не го познавах, когато постъпих в отделението за патологична бременност, но той и д-р Стоянов, чийто пациент бях, направиха чудеса, за да ме стабилизират. Няма да забравя и второто ми раждане – това на дъщеря ми. Бременност пак с много проблеми. Имаше една проява на груба грешка от страна на медик, която можеше да има лоши последици, но тази грешка ме отведе при кардиолога д-р Нанев. Екипът на старозагорското родилно отделение при самото раждане бе невероятен, а д-р Нанев старши, разказа ми съпругът ми, който присъства на раждането, зарязал отключен частния си кабинет в бързината, за да дойде в болницата, когато станало ясно, че там в момента няма кардиолог.
Четири месеца и половина след това претърпях катастрофа. Дясната половина на главата ми бе силно премоделирана. Поради натрошения на дребно зигоматикум, окото висеше без подпора. В „Проф. Стоян Киркович“ попаднах точно в момент, в който нямаше ток – тогава бяхме на режим, включително болниците. За изненада на лекарите и за лично мое неудоволствие, си бях в пълно съзнание. При мен дойде неврохирургът д-р Веселин Попов – просто той е бил дежурен, и ми предложи операция, която не е правена до този момент. Традиционната с рязане през лицето, би ме обезобразила завинаги, а и вероятността да загубя напълно окото, в последствие зрението и на второто – много повече от вероятност. Имах избор – избрах новият вид. Не ща да се сещам за периода след операцията и възстановяването – не бяха никак леки, меко казано, но за това пък – успешни. Виждам, а лицето ми е реконструирано идеално. За това, че си е позволил да направи не само спасителната, а и реконструиращата операция с „вързването“ на окото, години по-късно разбрах, че д-р Попов е бил наказан за разхищението, което си е позволил. Не, никой не ми поиска пари. Нито подаръци. И не – не съм познавала лекарите преди това. Грижите, денонощното наблюдение на целия екип на неврохирургията, бе изумително, а д-р Попов се превърна и в приятел на семейството ми.
След това мои близки и скъпи хора се сблъскаха с много сериозни проблеми, но нямам разрешението им да говоря за тях, затова ще продължа да говоря за моите срещи с лекарите. През 2015 година се блъснах челно в диагнозата рак на гърдата. По препоръка на един току-що завършил млад лекар – снаха ми, операцията извърши д-р Стоян Николов от УМБАЛ“Проф. Стоян Киркович“ в Стара Загора, въпреки множеството съвети да ходя в столицата, в Истанбул и т.н. Всъщност операциите бяха две през две седмици – така се наложи. Анестезиологът Силвана Георгиева, част от екипа, бе другият ми невероятен късмет. Перфектни операции, бе заключението на професорите, които по-късно ме преглеждаха, за назначение на лечението – при това органосъхраняващи. На практика малките белези, останали след финия шев, ползван в пластичната хирургия, почти се заличиха – особено онзи за премахването на лимфните възли, където се бе промъкнало рачешкото чудовище. Нямам никакви увреди на ръката или ограничено движение, типични за крайника, където са отстранявани лимфни възли. И не само нямаше намек за плащане и доплащане, а дори не ми позволиха да платя таксата за престой, защото онкоболните били освободени от такава. Д-р Николов ме насочи за най-важното изследване на тумора към проф. Поповска в Плевен. Нов късмет за мен. Освен назначените рутинни изследвания, по интуиция уникалният медик направила и допълнително изследване, което предопредели минаването ми през най-тежкото лечение, но и възможността да оцелея – без това изследване нямаше да направя химиотерапия, а без нея рецидиви и разсейки (видът тумор се оказа много агресивен) щяха да ме върнат в изходна позиция или да ме пратят в един по-добър свят, за който определено не бързам.
Проф. Поповска можеше да не направи това изследване. Аз не знаех, че е нужно и не ми бе назначено, но го направи, защото е лекар. И не – не се познавахме. И не – не ни позволи да платим и стотинка извън официалните такси. Тя пък ме насочи към проф. Тимчева в столичната болница „Надежда“ за назначаване на лечение. Оказа се, че проф. Тимчева е известен и уважаван в цяла Европа онколог – един от най-големите авторитети в тази област. Назначеното ми от нея лечение бе изцяло прието от колегите й в Стара Загора, където реших да правя химиотерапия и лъчетерапия, вместо да пътувам в други градове и държави. Прегледът при нея и назначението на лечение струваше 60 лв., колкото е официалната държавна такса.
За екипа на старозагорската онкология – какво да кажа? В нито един миг не съжалих, че избрах тези професионалисти. Да, има проблем с чакането и организацията в дните на прием, но това не е нещо, което зависи от самите лекари, сестри, санитарки… Д-р Чилингиров, д-р Тодорова и всички – няма как да изброя имената им без да превърна тези редове в именник, проведоха лечението във всички етапи, дори в най-тежките, на изключително ниво. Когато направих остра алергична реакция – шок, на третата минута от третата вливка, дежурната медицинска сестра реагира за частици от секундата дори преди аз да разбера защо точно не мога да дишам и т.н. А можеше да ме остави сама, но бе професионалист до край. След това ми обясни, че всички те са подготвени и в очакване. От много години не са имали случай на починал от шок пациент или на тежко усложнение, защото е правило да внимават за всеки един. А аз се чудех преди това защо сестрата стои до мен и си говорим, вместо да тича по други задачи:).
Що се отнася до лъчетерапията, след оборудването на отделението в Стара Загора с новата апаратура и реактор, тя е една от най-качествените на Балканите.
През всичко това преминах с усмивка и абсолютна убеденост, че всеки един медик, който срещам, ми прави добро. И беше добро.
А дали има неуредици, дали липсва лукс и комфорт… – това е друга тема и със сигурност не толкова важна, колкото качеството на медицинската помощ.
Ще спомена и още трима медици, за които Хипократовата клетва е живот, не просто работа.
Не сме сменяли семейния си лекар до момента, в който прекрати работа поради заболяване. Д-р Маргарита Атанасова доказа, че тя е човекът, на който мога да разчитам на 100% за любимите си хора още в първия месец след първия избор. На влизане в компютърен клуб, за да вземе сина си от там – навремето всички малчугани почти живееха в тези клубове, чува моят син да кашля пред един от екраните. Заглежда се в него и пита: „Ти не беше ли едно от моите деца?“. След което го пъха в стаичката на оператора, вади слушалките, преглежда го, пише рецепта и го праща при мен със заплахата, че след 20 минути ще ми се обади дали е пристигнал. Синът ми тогава беше възмутен, че и в компютърен клуб не можеш да се скриеш от джипито. Ние със съпруга ми – убедени в правилния избор. А можеше да не спре д-р Атанасова – не е бил пред кабинета й. Но спря – защото е лекар.
Ще разкажа и за баща ми – медицински фелдшер. Взел с отличие приемния си изпит в Медицинския университет, но неприет заради писмо от партиен активист от родното му място, че е син на убит във Втората световна война – дядо ми е бил мобилизиран като десетки хиляди други млади мъже и съвсем нелепо загива от рекуширал изстрел, непредназначен за него и не в бой, през 1941 г. на сръбската граница край Цариброд. Дядо ми е единственото оцеляло от 6 деца, едва сварило да продължи рода и да си отиде на 30 години. Мечтите на баща ми за кариера на хирург са били унищожени от човек, който както се оказва по-късно е искал да отклони вниманието от свой близък, който реално е можел да бъде обвинен в престъпления. Десетилетия по-късно, когато въпросният партиен активист бе тежко болен и на легло, не друг, а баща ми всеки ден ходеше да го преглежда, да му поставя инжекциите, да поддържа живота му. Не познавам много хора, които биха могли да направят това. Могат го само истинските.
Младият лекар, който ми препоръча хирурга – снаха ми, също ме порази. Първо, тя прие риска, ако нещо се обърка – а това се случва понякога без значение колко гениален е лекарят, да понесе, дори да е неизказан, упрек за избора й. Това значи сила. Тя постави моя интерес и здраве пред собственото си спокойствие. Нещо повече, беше с мен и в двете операции. Нещо повече – откри немска клиника, изброяваща живите туморни клетки и проследяваща ефикасността на лечението, установи контакт и осигури периодичните ми изследватния чрез техен екип тук в България. Можеше просто да ми съчувства и да остане встрани. Не го направи – действа. Като лекар и като изключителен човек, какъвто е!
Та аз познавам такива лекари! А вие?
