ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 39, 1991 г.
АЗЪ БОУКИ ВЕДИ…
И пак: „ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ…“
Днешният ден – Празникът на братята Кирил и Методий, Денят на славянската писменост, българската култура и на българската журналистика, винаги е бил празник на българската духовност. Тази, в името на която Борис І ослепи сина си Владимир, защото очите му не виждали нейната светлина; тази, която опазиха въпреки гоненията и страданията учениците на светите братя и създадоха свои последователи; тази, която крепеше Търновската школа на Евтимий и Цамблак и не допусна огънят на поробителите да изгори хоругвите на един народ – носител и строител на европейската цивилизация през мрачния за всички 14 век. Ако от първия Златен век до днес България има своите високи духовни постижения, някои от които са върхове в човешката цивилизация, то това се дължи на здравия български корен, на дълбоките извори на българския дух. Много страдания преживява, много жертви принася българският народ в борбата за оцеляване и духовно единение. Срещу писмената на глаголицата и кирилицата са тръгвали фанатизирани тълпи на триезичниците и мюсюлманството. Години наред полуграмотни чиновници са подменяли едни естетически стойности с други, налагали са свои критерии в развитието на науката, културата и изкуството. Времето на тоталитаризма също остави своите белези в духовната област. Това, че се противопоставяха творците на „народни“ и „заслужили“, че много често званията се даваха в нечий кабинет и в някои случаи те нямаха нищо общо с приноса на този творец, е най-малката беда. голямата, тази, която отвори рани в тялото на духовността е, че се създаваха псевдоестетически ценности, че се отдалечавахме от българските народни традиции и обичаи, че изтъняваше българският корен. Древната максима „разделяй и владей“ като че ли намери най-благоприятна почва в средите на интелигенцията. Деляха ни на съюзи, дружества, клубове, на столични и провинциални „дейци“. Като че ли имаше значение къде живееш, за да създаваш, за да твориш. Не бе пощадена и българската журналистика. Израз на „доверие“ към нея стана отделянето й в специален празник, като че ли словото, което нашето най-силно оръжие, може да се отдели от писмеността. Но „не се гаси туй, що не гасне“ – казва Иван Вазов, поетът, който от народа е наречен „народен“, и неговото пророчество се сбъдва. Не угасна светлината на българската реч, не угасна Паисиевото слово и силата на българския дух. Затова и днес от най-малките, научили се току-що да четат, до тези, които съзнават своето място в културата на нацията, ще застанат зад химна на славянските братя: „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви“. Този химн в съдбовните за нацията дни има и символичен смисъл, защото днес народът е възроден от живителните глътки на демокрацията и е решен да търси нови, светли бъднини. Дано успеем, учейки се от историята, че само единството може да ни направи силни в общите стремежи.
Недялка ФИЛИПОВА
АЗЪ БОУКИ ВЕДИ… И пак: „ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ…“
