НАЙ-НОВИ:

“Това сега за какво го уча?” Неизбежни ли са частните уроци и децата извън училище

През тази година 44 000 деца в училищна възраст няма да отидат на училище. На другия полюс са отличниците, чиито родители плащат до 3 пъти повече за частни уроци, отколкото държавният бюджет плаща за обучението на един ученик. Какъв е изходът от всичко това?

Всички активни спорове за образованието тази година се въртят около успеха. Тоест, върху резултата от ученето. Това е положителна промяна спрямо предишни години, когато и гражданството, и професионалистите се вълнуваха най-вече от припряното въвеждане в действие на новия закон, липсващите учители, учебниците, недостатъчните заплати и пр. дефицити на системата на публичното образование. Сега най-актуални са други теми:

Наистина ли училището подготвя децата едва за Добър 4 и всички, които искат повече трябва да си намерят форма на частни уроци, което ще им струва по 20-50 лв. на час?

Има или няма диалог между Министерството на образованието и науката (МОН) и учителите и за какво МОН трябва „да пие по една студена вода“?

Какво ще ни даде първото атестиране на учителите по новия закон в края на тази учебна година?

Ще се препъне ли едва проходилият Механизъм за обхващане на децата, непосещавали и/или отпаднали от училище, след ремонта на постановлението и новите 2400 „екипа за превенция“, които поправките вмениха на училищата да създадат?

Както подобава за един първи учебен ден, добре е да помислим как би изглеждало успешното решаване на тези спорове за децата. Защото в крайна сметка успехът/резултатът на училищното образование е предназначен първо и най-вече за тях.

image1 (9K)

“Неизбежните” частни уроци

Спорът за „неизбежността на частните уроци“ скоро ще стане на 20 години. Неговият вроден дефект е, че в него има само двама легитимни участници – родителите и учителите на децата в конкретно училище, само че този спор се представя като „принципен“ – т. е. като валиден за училището изобщо. И за да стане още по-безизходно, периодично в спора се въвличат още две нелегитимни страни – предприемачите в частните уроци и МОН.?

Един родител дава за частни уроци до 3 пъти повече, отколкото държавният бюджет плаща за обучението на един ученик за година.
Понеже бюджетът ни за образование не спира да расте, този спор започва сериозно да ни тежи като граждани и става спешно да излезем от него веднъж завинаги. Как? Като отделим от общата мъглявина около 15 септември двата компонента: частният и публичният интерес.

Тази година по традиция спорът се упъти към пика си с цяла вълна публикации на тема „училището подготвя децата колкото за добър 4 и частните уроци са неизбежни“. За цвят повечето медии добавиха и актуални цени и така разбрахме, че частните уроци струват на родителите от 1 до 3 пъти повече, отколкото плащаме от държавния бюджет за обучението на един ученик за година.

В сферата на частния интерес са тревогите и мненията на онази 1/3 от родителите, за които проектът за успех в живота е тясно свързан с доброто образование. Те търсят непрекъснато възможности за най-доброто възможно образование и са клиенти на частните образователни услуги. Те са и хората които се заразяват едни други с паника, че се налага да се дублира училищното учене „за по-сигурно“, защото си наблюдават децата и всяко минимално разсейване по адрес на ученето третират като криза и нужда от интервенция. Тяхното мнение обикновено се представя като общо мнение „на родителите“ за частните уроци.

Парадоксалното е, че тъкмо за техния проект нашата образователна система работи за отличен 6. Най-добрите ни училища събират техните деца и им дават отлична подготовка, която не спират да развиват. Повечето от тях се опитват да обяснят на родителите, че частните уроци са излишни. Засега – без много успех.

Но не се отказват и рано или късно тази 1/3 от родителите ще осъзнаят, че вече са избрали добро училище за детето си, познават учителите му и могат спокойно да обсъдят с тях ще се подготви ли за отличен в редовните занимания и как да наблюдават напредъка му. И ако/когато се научат да го правят, много родители ще се изненадат приятно от спада на личните им разходи за частни уроци. Ползата за децата ще бъде голяма – ще им се освободи време от ненужните частни уроци „за всеки случай“ и ще могат да го посветят на нещо, което ги интересува истински. Всеки учител ще ви каже, че това има много благоприятен ефект върху успеха в училище.

В сферата на публичния интерес на спора са очакванията на всички граждани, че образователната ни система ще ограмоти функционално всяко българско дете в това число и онези 2/3 от родителите, в чиито проекти за успех образованието заема по-скромно място. И тук, уви, нашата образователна система работи наистина за среден 3.

Отпадането на 44 000 ученици

Само през тази година децата, които няма да учат, са 44 000. За 25 000 от тях дори не знаем къде са, въпреки че трета година мобилизираме 11 000 професионалисти от 4 вида институции да ги посетят лично.

Вярно е, че години наред само отчитахме проблема и едва в последните няколко години действително правим нещо за решаването му. Но каквото правим е обречено на неуспех. По две причини: а) ниска ефективност – много ресурси за малко траен ефект и б) нулев напредък с децентрализацията и училищната автономия.

Работата е там, че в силно централизираната ни образователна система е невъзможно родителска или местна общност да се свърже по значим начин с училището си и педагогическият проект на училището да се настрои към нуждите на конкретните ученици в конкретната общност.

80% от решенията кое как да правим в училище са ненужно концентрирани в ръцете на министъра на образованието.
Иначе казано, на 2/3 от децата, при сегашната напълно ненужна концентрация на 80% от решенията кое как да правим в училище в ръцете на министъра на образованието, ние не предлагаме нищо повече от стандартизирано общо образование за влизане във висше училище. И проверяваме какво са научили също спрямо интереса на висшите училища към академични умения преди всичко.

Има ли изход?
Печелившият подход е да дадем реална автономия на училищата и МОН да се съсредоточи върху присъщите си функции – да направи адекватна система за оценка и валидиране на знанията, уменията и нагласите на учениците, която да има ясно определен минимум на функционалната грамотност. Освен това МОН би следвало да започне най-накрая да анализира и публикува колосалното количество информация, която събира ежегодно.

Останалото ще го свършат автономните училища – ще направят програми, които съответстват на интересите на конкретните им ученици, ще си намерят партньори, каквито са им нужни за техния си педагогически проект, ще си поддържат жива връзка с общността – през която е много по-вероятно 2/3 от родителите да разберат ползата от ученето, отколкото от ежегодните посещения на „екипа за обхващане“.

За 2/3 от децата ползата ще е голяма – рязко ще намалеят моментите, в които се питат: „Това сега за какво го уча?“, защото училището ще пренареди програмите и дейностите така, че техните интереси и любопитство да ги въвеждат в нужните на всички ни парчета знание. Просто няма открит начин да се учи каквото и да е насила, камо ли многогодишно общо образование за функционална грамотност.

Георги Казаков www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036. Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута.

loading...

Вашият коментар

Виж още:
Нормално е законът да разреши оповестяването на изборните резултати по…