НАЙ-НОВИ:

Талантът в коридорите на властта

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 86, 1990 г.
ТАЛАНТЪТ В КОРИДОРИТЕ НА ВЛАСТТА
Обикновено оправданието на творците, изкусени от съблазните на властта, бе следното: “Извикаха ме на най-високо място и ми предложиха да заема тази длъжност. Опитах се да откажа, но ми поставиха условието – или да изпълня задачата на партията, или да си върна партийния билет.” Решително не съм съгласен с подобни оправдания и не им вярвам. И с мен са водени такива “разговори”, но успях да се “защитя”. Разбрах, че ако проявиш твърдост, никой насила не може да те накара да станеш апаратчик. Вероятно е оставало негативно чувство у “ръководителя”, който е разговарял с мен, но то е било временно, пък и самият той е бил временен. 

И все пак: защо немалко творчески личности са привлечени от възможността да влязат във властта. Защо те, като поставят на двете блюда на везната творчеството и високия йерархически пост, предпочитат второто, въпреки че добре знаят – двете не могат да се съчетават успешно? Какво дава високото място във властта на талантливия човек? Най-напред – по-добра материална осигуреност, висока заплата, жилище с голяма квадратура, ползване на резиденции и т.н. Второ – по-лесно творческо признание, изведнъж критиката те поставя в центъра на обектива си, като постоянно те възхвалява. Трето: близо си до силните на деня и сам се усещаш такъв. Четвърто: разполагаш със съдбите на другите, ти си ръката, от която зависи къде ще бъдат преместени фигурите върху шахматната дъска на живота. Изброяването може да продължи. Но по-важното е да се видят причините, защо талантливият човек се е стремил към тези неща. Отговорът е, защото той няма много от тях. Системата го държеше години, а понякога и цял живот с мизерна заплата, в тясна квартира, нерядко на свободен наем; много често посредствени началници разполагаха със съдбините му, а творческото му лице оставаше в сянката на “богоизбраните”, за които гърмяха радио, телевизия, печатни издания. Някой би казал, че да избереш компромиса, е въпрос на морал. Напълно съм съгласен. Но когато системата постъпва с теб често пъти неморално, това те предизвиква и ти да постъпиш така. Питал съм се кой се поддава по-лесно на съблазните на властта, дали силният или по-слабият талант? Изглежда властта е еднакво опасна отрова и за едните, и за другите. Познавам наистина талантливи поети, което сякаш не си даваха сметка за постъпките си, възкачени върху престола. Дори напротив, започна да ми се струва, че талантливият е по-изобретателен в деморализирането си, по-изтънчен в негативизма към себеподобните си, по-безсрамен в тщеславието си. Служебният мерцедес на един от бившите председатели на Съюза на писателите го чакаше със седмици по време на летуването му. Личният му сервитьор търчеше сутрин с подноса закуска към покоите на “вожда си”, бързаше, защото втората му грижа бе да нахрани кучето на “големия”. И това е само един детайл, възможно най-“невинният” от властническия образ на този иначе талантлив поет. Разправяха ми, че веднъж наш колега отишъл на посещение в кабинета му. Седнал на едно от креслата, но разтревожената секретарка го вдигнала: “Моля Ви, това е любимото кресло на другаря председател…” Председателят чул, но си замълчал и спокойно се настанил на освободеното кресло. С годините престанах да вярвам на поета. Пропаст се беше отворила между онова, което пишеше, и онова, което живееше. Промените на 10 ноември го лишиха от високия служебен стол. Това може би ще го върне към поезията. Не зная дали е възможно да се измине обратно пътят от коридорите на властта до скромния салон на истинското изкуство. Лично аз се съмнявам. Но все пак дано, дано! Но освен, че дава на твореца много неща, за които стана дума, властническият пост и много му отнема. Дори повече според мен. Най-отгоре в скалата на отнетото бих поставил времето за творчество. Творецът има нужда от своето време, от самотата си, за която коридорите на властта са твърде напрегнати, изнервени, шумни, пренаселени. Чувал съм творци на “отговорни постове” да споделят, че пишат по време на отпуските си. Разбира се, рецепти за писане няма но според мен има нещо неестествено в това да превключваш толкова бързо от една на друга вълна, когато знаем, че творчеството изисква да му се отдадеш изцяло, без остатък. Завиждам на бързата пренастройка на тези хора. А по-точно казано, съмнявам се в нея. Властническият пост не ти дава възможност за реален досег с действителността. Движиш се в определен кръг, започващ да получаваш информация за живота посредством други хора, и то много често – изкуствена, преиначена, разкрасена. когато си властник, си лишен и от нещо много важно – съпротивата, която всеки талант иначе е длъжен да преодолява. Живееш като в безвъздушно пространство – движенията са леки, изискват по-малко усилия, но това забавя кръвообръщението. И още нещо: започва да ти липсва реалната оценка за онова, което създаваш. Чуваш, че си “най-талантливият”, “най-яркият” и колкото и да си силен характер – човешко е да се поддадеш. Накрая, а вероятно по важност не на края, обвързването с властта те обвързва с официалното мислене, затваря те в рамките на една идеология, стеснява възможностите ти за избор. Примерите за участие във властта, което се е оказвало пагубно за таланта, са много: Особено българските през последните десетилетия. Те са достатъчно известни. Но може ли, въпреки всичко, да има понякога оправдание за включване на един талантлив човек във властта? Веднага ми идва наум за Вацлав Хавел. Той пожертва драматургията си заради президентството. Страната му изживяваше съдбоносни дни. И имаше нужда точно от него, автора на “Две хиляди думи…” В тази статия става дума обаче за друго – за включване в коридорите на властта с цел спечелване на творчески и граждански дивиденти, скрити понякога зад фасадата на големите думи “в името на народа, на партията, на родината”. И така, какъв е изборът пред твореца: власт или творчество, коридорите на властта или салона на изкуството, обвързаното с морални компромиси лидерство или независимото право на собствен избор? Аз съм за второто. Защото животът го потвърждава. И защото все пак ми е мъчно за ненаписаните пиеси на Вацлав Хавел.
Таньо КЛИСУРОВ Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута.

loading...

Вашият коментар

Виж още:
От „1000 причини да се гордеем, че сме българи“ №…