Споделени размисли за възрастни родители, които чакат да си дойдат децата им…
На пейката пред портата стоят двама старци. Край тях по пътя се нижат кола след кола. Съботен ден е и „градските“ хора си отиват на село, да видят близки и роднини, да окажат помощ на своите стари родители. Бабата е скрила премръзналите си ръце под престилката. И дядото е посинял от студ, но пак се сили и вестник разгръща – уж чете, но очите му подскачат от кола на кола. А от там ги гледат учудено мъже, жени и деца. Защо ли стоят в този студ на пътя старите?!
– Май че всички си дойдоха! Само нашите ги няма…- реди думи като на себе си бабата.
– Ще си дойдат те, младите! – свива рамене и загръща яката на старата си шуба дядото.
Сърцето му не дава да упрекне старата. Може да са се обидили младите. Дойдоха си веднъж – внукът и булката си беше довел. А поличката й къса, къса.
[ad id=“225664″]
– Що ходиш така? – не се сдържа старата. – Модата я остави ти. Гледай да не настинеш!
Уж за добро го рече, а стана лоша.
– Може дори още да я скъси – стрелна я с очи внукът. А старата се понаведе към земята, сниши се.
И ето – идват коли, само техните ги няма…Иначе в селото уважават снахите си. Помня как веднъж бяха дошли гости. И както му е редът, по български обичай снахата грабна припряно бутилка с ракия. Но я изтърва върху цимента, тя се счупи и размириса. А свекървата бързо прибра и скри всичко, като рече: „Да не разберат мъжете!“.
В село обичат да хвалят снахите си. Като, че всяка свекърва гледа нейната снаха да бъде по-горе от чуждата. А дойде ли булка вкъщи, първо ще й рекат: „Ние можем да си кажем нещо накриво, снахо, но пред хората никога не ще те коря“. И устояват думите си.
[ad id=“263680″]
Чудни са жените та село – външно спокойни, дори самотни. Ако не ги познаваш, ще помислиш, че са и затворени. Но може ли да разбереш душите им?! И защо не искат внуците да им викат бабо, а мале? Че по-близо до името на майката било и защото по-свидно и мило от внучето чедо нямало. Докато баба може да бъде всяка чужда възрастна жена, то „малята“ е една. Това е тяхната простичка, но искрена и човешка истина. И не случайно в село е пълно с деца. „Малите“ ги гледат от бебета, крепят ги когато прохождат. И когато внуците пораснат, все нещо към село ги тегли. Докато неусетно се откъснат и се изплъзват от ръцете им. И започват да идват все по-рядко и по-рядко. Но задомят ли се, пак за село бързат. И пак не им се тръгва оттам. И пак повтарят, че от тяхното село по-хубаво нийде няма.
[ad id=“237001″]
– Не бой се, старо! Ще си дойдат и нашите – отсича дядото. – Ти не слушай внукът, дето вика, че в града се родил и там му бил коренът. Как щяло да е там, когато тук проходи и порасна?! А има ли човек с два корена?!…
И ето – една кола спира близо до пейката. Премръзналите пръсти пускат недочетения вестник. Други се протягат изпод престилката да погалят младия човек, върнал се при своя корен.
Автор Никола Писански, вестник Дунавска правда, 1988 г.
