ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 86, 1991 г.
РОДИНА СЕ ПАЗИ НА НАЙ-НЕДОСТЪПНОТО МЯСТО – В СЪРЦЕТО
Вторият Велик македонски събор в Благоевград отдавна отшумя. На него си дадоха среща освен представителите на ВМРО – Съюз на македонските дружества в България, но и на Македонските патриотични организации /МНО/ от САЩ, Канада, Бразилия и Европа. За повечето участници съборът беше начин да докажат, че проблемът за съдбата и правата на българското население в Югославия, Гърция и Албания /проблем, който е сърцевината на македонския въпрос – б.а./, е по-жив отвсякога. За мен, обаче, той беше възможност да се докосна до интересни човешки съдби. Защото зад т.нар. „македонски въпрос“ стоят съдбите на стотици семейства, принудени от обстоятелствата да напуснат родните си места. В далечната 1901-ва година, преследвани от гръцки наемни войници, родът Лебамови от с. Вишене, Костурско също е принуден да поеме трудният път на емигранството. Установява се недалеч от Чикаго, във Форт Уейн, щата Индиана, САЩ. „Баща ми беше упорит човек. С двете си ръце, заедно с по-големия си брат Атанас, изгради дом за семейството ни в САЩ.“ – разказва Мария Лебамова. За бащата на Мария разговорите в къщи задължително трябва да се водят на български /на костурски диалект – б.а./ „Аз съм най-голямата – продължава Мария. – Имам още трима братя: Иван е собственик на една от най-известните адвокатски фирми в страната, дългогодишен кмет на града и председател на ЦК на МПО за САЩ и Канада. По-малкият – Джордж е виден бизнесмен и касиер на организацията, а най-малкият – Климент е учител.“ Братовчедката нан Мария – Афродита /Дита/ Лебамова, по съпруг Ацева е секретар на ЦК на МПО. Баща й Атанас, по-голям брат на бащата на Мария, трудно се примирява с емигрантският живот. За него родината е там – във Вишене и през 1908 г. той се завръща. Принуден да работи на различни места, далеч от дома си, той често сварва младата си жена с пушка, насочена към вратата – минути преди да си дойде, наоколо е имало наемници. гонени отвсякъде, принуждавани насила да приемат гръцки имена, много македонски семейства, а с тях и семейството на Атанас Лебамов отново поемат далечният път за Америка. този път завинаги. Годината е 1913-та. „Бях на две години, когато семейството ни напусна Вишене – разказва Афродита Ацева. – На 5-годишна възраст баща ми започна да ме учи на български. И в нашето семейство задължително се говореше само на български. Баща ми искаше да уча. Завърших търговски колеж през 1930 г. Омъжих се също за македонец, чието семейство беше дошло от Неврокоп.“ Изобщо, традициите на емигрантите-македонци от България се пазят ревностно. Редки са били браковете, сключвани между български македонци и хора от други националности. Сякаш има неписан закон, който строго се спазва. „Когато преди години ставаше подмяната на паспортите ни – продължава Афродита Лебамова, – бях възмутена, че службите в САЩ настояваха в паспорта ми, в графата „месторождение“ да впишат „родена в Гърция“: „Аз съм македонка, родена в България“, възразих им, „и независимо, че по това време земите ни са били под турско, настоявам да пишете „родена в България“. Задружно живеят българските македонци в над 180-хилядния град. През 1948 година, с помощта на МПО те събират 12 хиляди долара и построяват своя църква. От Детройт идва и отец Никодим, за да служи в нея. След години, обаче, тя става малка за вече разрасналата се малка македонска България /повече от 3 хиляди души македонци са живеещите там – б.а./. И през 1982 г., благодарение на Иван Лебамов, който прави голямо дарение и използва своето влияние пред американските власти, са събрани над 350 хиляди долара за построяването на нова църква. Непосредствено до нея е построена и голяма зала, която служи като клуб и място за тържества. Църквата е толкова внушителна и красива с голямата си градина, в която има пет малки „острова“ с цветя от България, и с огромни си паркинг, че самото църковно ръководство в САЩ й отделя специално внимание – тя бива посетена от духовния глава в САЩ. Църквата е посещавана от арменци, грузинци, гърци. Голяма част от американците също я предпочитат. Нашата църква е най-хубавата от всички не само във Форт Уейн, а и от останалите в щата не без гордост заявяват моите събеседници. Само „сърбоманите“ и „гъркоманите“, както нарече част от македонците Джордж Лебамов, си построяват своя малка църквичка и „умират от завист“ – отбелязва Мария. Слушах чистият български на тези хора, отдавна напуснали родните си места /а някои от тях, родени в чужбина/ и си мислех за ония българи, които напуснаха България само преди 5-6 години и вече са „забравили“ езика си. За кой ли път се натъквам на този парадокс: хора, нестъпвали в родината си през целия си съзнателен живот, гонени и неприемани от нея, да носят в себе си много повече българското от тези, оставили я зад гърба си, било за печалба, било за свободна творческа изява. „Само, който не е бил по-дълго време далеч от България, не знае как липсва“, ми беше казала моята приятелка. Кое е това, което кара мнозина българи да я „забравят“ лесно!? Дали ще си отговорим скоро, честно на този въпрос!? А може би „родината е там, където ти е добре“, беше казал някой. Едва ли! тази среща с развълнуваните родолюбци доказва, че тя се носи и пази в най-недостъпното място – сърцето.
Пенка МИХАЙЛОВА
РОДИНА СЕ ПАЗИ НА НАЙ-НЕДОСТЪПНОТО МЯСТО – В СЪРЦЕТО
