Евтим Евтимов си отиде. Защото и поетите умират, макар и някак по-тъжно от не-поетите
09.06.2016
Евтим Евтимов (1933-2016). Поезията е в онези неща, с които не можем да се справим. В моментите, които не искаме ей така да си заминат – делнично, практично, по работному. В миговете, които искаме да спрем. В болката, която искаме да преболим. Снимка: БГНЕС
Живееше над нас. На четвъртия етаж, в панелния блок номер 28. Кабинетът му беше над детската ми стая. Понякога го чувах да ходи – беше едър човек, тежко стъпваше, но иначе не беше шумен. Чувах, когато отваряше прозореца. Чувах, когато рецитираше на глас стиховете си. Правеше го напевно, редеше думите без някакво артистично старание, а те се застъпваха в рима, която долавях само като ритъм, не като смисъл. Когато го срещах във входа, в неизменната му тънка усмивка прозирах някакво наше си съзаклятничество.
„Аз декламирам, а ти ме чуваш…“, сякаш ми казваше.
Евтим Евтимов вчера си отиде. Защото и поетите умират, макар и някак по-тъжно от не-поетите. Взе си под ръка спомените и старостта и си ги отнесе нанякъде – то и без това старостта особено му тежеше. Остави стиховете. Изумително е колко много хора вчера се сетиха за тях и ги съживиха по виртуалните си стени. Стъписващо е колко много се нуждаем от поезия. Смазващо е, че толкова не я забелязваме, когато тези, които я създават, са все още живи.
Не пиша този текст, за да му отредя съдба на скръбна реч. Некролозите не вършат никаква работа, освен временно да разревават, пък от пустите сълзи в такива случаи става само по-мокро наоколо. Спомените ми за поета Евтим Евтимов са спомените на едно дете за неговия съсед – „добродушният чичо над нас“. Затова го помня с торбичката за пазар. С лятната шапка, изгладената риза с къс ръкав и ленените панталони. Помня го под ръка с леля Петя (поетесата Петя Йорданова), за която знаех, че пише детски стихчета. Понякога ме канеше горе у тях, четеше ми ги, черпеше ме с бонбони и ми подаряваше книжка с автограф. Притеснявах се, защото никога не успявах да кажа на майка ми, че съм само един етаж по-горе и не съм се запиляла някъде по пътя от училище до вкъщи. Пък леля Петя четеше, четеше… минаваше час, а аз стоях на тръни пред бюрото й и мислите ми се разчекваха между стиховете й и предстоящия скандал у дома, който мама ми организираше заради едночасовото закъснение.
„Бях у леля Петя и чичо Евтим на поезия!“, оправдавах се у дома и майка ми само вдигаше рамене, завърташе глава и пускаше една дълга, поетична въздишка. Как да се скараш на детето си, когато е било „на поезия“…
Покрай смъртта на поредния, останал години в обществена тишина български поет, се замислих за това къде са ни поетите. Вие срещате ли ги? Наскоро виждали ли сте поет, поканен в телевизионно студио да говори за живота, за смисъла, за работата си? Виждали сте, да. Канят ги понякога, ама трябва нещо драстично да са направили. Например да се пропият. Българската журналистика много обича нещастни, пияни поети. Изобщо страдащи и разпадащи се поети обича. Те са й любимите. Защото когато са си добре и щастливо създават поезия, поетите са им скучни. Около тях нищо не се случва – седят си там с един молив и лист, я под дърво, я на бюро, я на коляно написват някакви рими и ни скандали, ни драма, ни нищо, което да се филмира, зумне, монтира! Нищо, на което да му се прибави тегава музика, да се подложи един тътнещ дикторски текст, да се направят някои телевизионни ефекти, че да стане „гледаемо“. Черно-бели са им поетите, графични са. А на телевизиите и на риалити публиката й трябват цветове, сигнални ракети, пера, брокат и падащи от тавана златни конфети. В студиата, пред камерите и микрофоните, място имат пияните, изпаднали, тъжни или съсипващи се поети. За да им се надсмее народът и да ги съжали, суеверно плюейки в пазвата си, че не се е докарал „чак дотам“. Да си каже „бре, тия драскачи докъде стигат“, да се почеше по корема и да отвори хладилника, за да запълни стомашната празнина с някой и друг кренвирш. Защото когато е пълна, тая празнина не позволява на „онова“ чувство да се засели там. „Онова“ чувство, което наричаме „топка в стомаха“. Онази тежест, която ние усещаме понякога, но само поетите могат да опишат.
Кога последно сте си купили книга с поезия на български автор? Кога изобщо за последно сте си купили книга с поезия? Можете ли да назовете пет имена на съвременни български поети? Знаете ли поне едно четиристишие от жив български лирик? Не, не ви изпитвам, просто си сверявам усещането. Чувството, че ужасно много имаме нужда от поезия, а сме я натикали дълбоко и насила в личните си забрани да бъдем романтични и чувствителни, защото да си такъв днес е опасно. Затворили сме поезията в корубите си, с които пълзим славно из бездушното ежедневие и се опитваме да си намерим някакво там място, на което да поостанем. И да ни е добре, и да ни е дом, и да ни е смислено.
Поетите не са интересни в общество, за което същество с прякор Очите е важна, държавна новина. Поетите имат други очи, за други неща. Очите им не са две точки, маркиращи мишена, която трябва да се отстреля. Очите на поетите са нашите очи. Тогава, когато не виждаме изход. Защото поезията е в онези неща, с които не можем да се справим. В моментите, които не искаме ей така да си заминат – делнично, практично, по работному. В миговете, които искаме да спрем. В болката, която искаме да преболим. Поезията е в безизходицата. Мястото й е там, за да освети път. Поезията е в нямането – за да те очисти от притежания и да ти даде очи да видиш какво всъщност имаш. Поезията е в тъгата, защото само тя може да я превърне в сила. Поезията е в страха, в обидата, във влюбването и разлюбването, в победата и поражението, в хляба и виното. Там са и поетите. Това работят. И е по-силно от тях, начин на живот е, на преживяване на света. И ние – тия, които от време на време избиваме подредените си и здраво затегнати чивии – ползваме очите и думите им, за да се изразим. Говорим през стиховете им, за да запълним със смисъл необяснимите неща, които ни се случват. Душите ни говорят през умовете, сърцата и устите им, защото точно като нас са го видели, и точно като нас са го усетили, и точно като нас ги е заболяло. Само дето са успели да го изрекат, докато на нас думите са ни бягали…
Забравихме си поетите. От социалните мрежи ги опознавам по малко. Знам им имената заради стиховете, прочетени като нечий статус. Елена Денева, Соня Момчилова, Спаска Гацева, Мария Донева, Мая Дългъчева, Тома Марков, Петър Петров, Калин Терзийски (да, онзи дето не спряха да му се подиграват и да го снимат пиян и тутакси го забравиха, когато просто пише стихове)… Чета ги на хапки сутрин с кафето и ги оставям като хранителни добавки да подхранят залинялата за тънки усещания и красиви разговори душа. Повтарям си римите им. Доплаква ми се понякога и мигам често-често с опулени очи, за да не пусна черната линия от грима, обрамчил окото ми, да ме издаде. Да даде знак, че нещо съм се разнежила. Да остави видима диря, че добре бронираната ми душа на пишеща, крачеща, бореща се, мрънкаща, крещяща, печелеща, харчеща, караща се, пънеща се жена нещо е взела да ръждясва. Попивам с ъгълчето на роклята поетичната сълза, благодаря на ум и на сърце на поетите, и тръгвам да кърпя бронята. Че без нея накъде?!
Вчера и днес социалната мрежа е пълна с поезия. Дори Митьо Очите не можа да я измести с простреляния си пикочен мехур. Стиховете на Евтим Евтимов донесоха още стихове. Стихия от стихове. Само в последния час Румен Леонидов, Борис Христов, Георги Господинов, Ивайло Диманов…
Имаме нужда от поезия, хора! И от поетите имаме нужда. Да си ги пазим и чуваме! Иначе ще е много, много тъмно…
Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“
