НАЙ-НОВИ:

Опора

[ad id=”225664″]

Миналата седмица Нора ми вика, че щяла да излиза вечерта с две приятелки да празнуват рождения ден на едната. Рекох си, супер, ще направя пиянско парти сам със себе си – коктейли „Охлюв”, Айрън Мейдън, ще играя две-три хора, а накрая (в мозъчен ступор) ще си изтанцувам нещо на оркестър „Супер Долен Чифлик”. Ще бъде велико – никой няма да ми казва: намали музиката; да пиеш мастика с водка е просташко; не бъркай с пръсти в салатата; не облизвай масата; не се оригвай; не се чеши с дистанционното; не пей на глас; не свири на въображаема китара – това е тъпо… Да, ама не. Любимата ме моли в полунощ да отида с колата да ги взема от заведението, а после да разнеса всички по домовете им. Искала другарките и да ме видят в друга светлина – отговорен, внимателен, грижовен и че нямам нищо общо с хората от пещерите.

[ad id=”263680″]

Първоначално така силно се разсмях от офертата, че чак ми излезе пришка на белия дроб. После се смях още, особено като каза: „Кольо, направи тази жертва за мен, не пий една вечер, ще запомня добрината ти. Ела да ни прибереш, покажи приятелките ми, че си нормален мъж.” Рекох ѝ изобщо да не ме занимава и приключих разговора. Уречената вечер се приготвя за излизане, аз настройвам с нетърпение тонколоните за предстоящия весел погром. Тя обикаля по едни едвам доловими прашки, но не съм толкова прост да се хвана на женските ѝ хитрости. Реше си косата, лакира си ноктите на краката в недостойна поза, сменя летни рокли пред огледалото… Поглеждам я, а тя се усмихва – изобщо не ми се сърди. Пожелава „весел купон” и се навежда да си закопчее сандалите – от ноздрите ми сигурно излиза пушек от гледката, очите ми са се облещили, като на полярна мечка родила жирафче. Не издържам. С три скока я хващам в коридора… запрятам рокличката… Стоя сам и безалкохолен. На един комшия му се е родило детенце – кани ме да се черпим. Отвръщам му, че не мога… той ме гледа съжалително и прошепва: „Така е, брат… един умира, друг се ражда.” Дядо Гошо от седмия ме вика да пренесем със сина му един гардероб. Помагам и хората ме канят на софра: „Ела, моето момче в кухнята, да видиш каква ракия съм пекъл на село.” Отклонявам предложението, а бабата настоява да ми извикат бърза помощ. Вкъщи просто легнах на дивана – целият вход кънти от веселба, а аз гледам без звук монголски любовен филм от 54-та. Чувствам се сам и отхвърлен, ненужен на тази затънтена малка планета… планета разположена в края на никому неизвестната ни скромна галактика.

[ad id=”236993″]

Към десет телефонът звъни. Нора. „К’во?” „Ела да ни вземеш.” „Нали каза в дванайсет, ма?” „Ще дойдеш ли или да си викаме такси?” „Идвам.” Йес – взимам ги, разкарвам ги, а после ще остане време да гастролирам по комшиите. Животът все пак има смисъл. Грабвам си ключовете, цигарите, хапя за чао котката Ивелина (тя пък глупава и ме прегръща) и търча радостно по коридора към старата седмица. Пристигам. Обаждам се. „Отпред съм.” „Влез вътре.” „Пияна ли си, ма бухалче, по домашни дрехи съм.” „Моля те ела.” Нещо е станало. Тръшвам вратата и тръгвам към ресторанта. Той е от тия най-снобските – изтънчена кухня, чистота, френскоговорящ персонал и ястия като салата с белен анус от прилеп и кафе от жабешка повърня. Влизам както съм по потник, анцуг, джапанки и татуировки. Елегантната хостеса усмихнато ме посреща: „Заповядайте насам, сега ще ви покажа, къде е счупеният хладилник.” Внимателно я хванах за кръста, приближавайки я плътно до мен. Твърдо и казах почти в устата „Първо ще пийна нещо.” Устните ни бяха на два милиметра, очите и искаха, но я пуснах. Заведе ме при момичетата, а гостите бяха възмутени от вида ми. Нора силно ме прегърна. Седнах. Атмосферата е кофти – очевидно рожденичката е плакала. Разказват ми на бързо – приятелят ѝ я оставил точно днес. Може и да изглеждам суров, но ми стана тъжно за момичето. Единият сервитьор се приближава надменно: „Здравейте, нямаме пържени картофи, нито друга затворническа храна, а бирата ни е скъпа за вас, ще желаете ли безплатна вода от чешмата?” Усмихвам се, бутайки два лева в джоба му: „Момче(той е по-голям от мен), разчисти тая маса веднага, донеси 16 текили, четири бири, а ако не искаш аз да те почерпя с безплатно вино, а ти през пръстта да го пиеш, действай бързо. И плюеш ли ни в питиетата, ще усетя.” Погледите ни стоят… келнерът уплашено разбра, че с луд човек не е хубаво да си имаш работа. Болният мозък е непобедим, пред купчината от мускули, а аз ги имам и двете. Мексиканските ракии пристигат. „Наздраве на екс.” Втори път. Трети, четвърти. „Още текила, момче. Галя, спри да подсмърчаш. Аз разправял ли съм ти, как като малък се изходих в ръкавичките на едно другарче? А чувала ли си историята за дъвката, учителките и циганката? А знаеш ли дето правих баница, помниш ли как си заклещих краката в прахосмукачката, а как паднах с прасето Тодор от покрива…

[ad id=”236999″]

Слушай сега и Бог да ти е на помощ…” Направо ги попилях – дробовете им станаха за вторични суровини от смях, лиги текоха, очите се пукаха. Прибрахме се с дринк енд драйв. Вкъщи Нора ме помоли да я сложа да си легне: „Кольо, благодаря ти за това което направи. Обичам те… ще ме прегърнеш ли, само докато заспя!?” Наместих се до телцето ѝ… тя сладко мъркаше.

Никола Крумов

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=876637329057743&id=769354269786050 Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута. Натисни ТУК

Виж още:
Битката за Рака, столица на самопровъзгласилата се Ислямска държава в…