НАЙ-НОВИ:

Ожесточаване, радикализъм, брутализация. И в България

Какво да правим с тази нова брутализация на нравите? Тя започва с милитаризиране на езика. И превръща мисълта в пропагандна машина, думите – в тояги, медите – в бухалки, пише Ивайло Дичев в своя коментар.

Нещо се случи. Няма военен конфликт, а медийните нрави се брутализираха до степен, която напомня 1950-те. Расизъм, реваншизъм, анархизъм, конспиративни ужаси, врагове навсякъде. Нервите са опънати до крайност и едно нападение с кухненски нож от неуравновесен човек над минувачи в Лондон непременно ражда умозаключения за залеза на западната цивилизация.

Първата причина е рязкото разширяване на медийния пазар. Размножаването на информационните канали достигна до пароксизъм с дигиталния обрат, който превърна в медия всеки един от нас. Да наддаваш в радикализма е безспорно начин да се бориш за внимание. Без скандал днес трудно си пробиват път нови гласове, камо ли политически проекти. Така е било и с авангардното изкуство, в ерата на интернет всеки е авангардист.

Втората е във възхода на популизма – подмяна на рационално дефинирани проблеми с емоционални дразнения около това от какво се гордеем и кой ни обижда, как да забраним гей браковете и да разрушим комунистически паметник. Тук слагам и външната политика, която рязко навлезе в електоралните дебати не само у нас, защото в мирно време международните събития са по-скоро медиен спектакъл. Културните войни отклоняват вниманието от неудобни за властта теми, но са и безопасен терен за страстни групирания и прегрупирания. Все по-трудно е да кажем коя политика е лява, и коя дясна, знаем обаче, че едните ще наругаят едно, другите –  друго и веднага ще ги разпознаем.

Феноменът на културните войни

Радикализация преживява и скучноватата иначе история. Алтернативно-десните не просто кълнат стари врагове и разчоплят зараснали рани. Те се борят за освобождение. От какво ли? Не само от доброто възпитание и демократичните норми. Подобни движения обещават да освободят народите си от отговорността за миналото, която тежи върху съвестта на поколенията. Австрийската партия на свободата например беше създадена от бивши нацисти, които твърдяха, че просто са изпълнявали дълга си. Във Франция колониализмът взе да се представя (както през 19 век) като даряване на цивилизация на примитивни народи. В България яростно се отричат золумите на царството във времето на Балканските войни, а спасяването на евреите скрива очевидния въпрос от кого точно сме спасили тези клети евреи и какво впрочем се е случило с тях в подарените ни от Хитлер територии. Военните геройства на генерал Луков скриват антисемитизма във втория период на живота му.

Брутално се разменят местата на силни и слаби. Традиционно привилегировани групи – бели, мъже, европейци – да се представят за жертви на дискриминация. У нас това спира всякаква възможна политика по отношение на ромите например, а колчем се заговори за насилие над жените, някой непременно изважда куриозен пример, където тъкмо жена набила мъжа си. Брекзитът беше до голяма степен мотивиран от борбата на английската идентичност да се освободи от гнета на подчинените й векове наред ирландска, уелска, шотландска. Америка на Тръмп пък се оказа изнасилена, експлоатирана, унижавана от глобализацията, която беше наложила и управляваше.

image1 (9K)

Милитаризация на политиката

Но вижте, ако беше само до просташко перчене, само до фалшификациите и небивалиците, с които да се печелят избори – нямаше да си заслужава чак такова внимание. Ожесточаването на нравите е знак за нещо далеч по-опасно: политиката почва да се милитаризира. Използвам тази силна дума – надявам се все още метафорично! – за да посоча тенденцията да се чертаят граници, да се вдигат стени, да се делим на приятели от врагове.

В мирно време политиката е изкуството на компромиса. В общо място е се е превърнало разбирането, че търговският обмен обвързва страните една с друга и прави конфликтите по-малко вероятни (либералният френски икономист от 19 в. Фредерик Бастиа пише: „Където стоките не пресичат границите, ще ги пресекат войниците“). Новата радикализация на политици и оратори, търсещи бърза изява, започва с милитаризация на езика, но не спира там. Успоредно с обидите към мексиканците, че били изнасилвачи и бандити, Тръмп тръгна да разваля договора за свободен търговски обмен НАФТА. Ругателствата срещу ЕС на източноевропейските популисти постепенно преминаха към отказ от изпълнение на колективно взети решения за преразпределения на бежанци.

Българските алтернативно-десни не остават назад. Сидеров почна патриотичната си кариера с антисемитски книги, Симеонов – с искането да се върнат съветските ракети СС по границата с Турция, ВМРО громи ромската престъпност, а всички заедно се хвърлиха да бранят страната от новия враг – бежанеца, – обявен за нашественик, джихадист, носител на заразни болести, а напоследък и – извратен джендър (каквото и да значи това). И съвсем логично стилът на управление започва да се брутализира. Инвалидите се оказаха престъпници, виновни за дефицитите. При всеки проблем първото, за което се говори, е затвор, забрана, конфискация, първото, което се сещат е нахлуване, качулки, показни акции. Има проблем с ромите – веднага се събарят няколко незаконни къщи. Някой критикува властта – ами ще го обявим за чуждестранен агент, ще го спукаме от проверки. Евродепутат застава на страната на екопротестите, НФСБ заявява, че ще я изхвърли с камионетка на турската граница, насред европредседателството… Наместо да се търси съгласие за трайно решаване на проблемите, конфликтите се изострят целенасочено, защото именно те са хранителната среда на новите политически актьори.

Ivaylo Ditchev (BGNES)Ивайло Дичев

В погрешна посока

Новата брутализация разбира се не прилича на онази от първата половина на ХХ век: мястото на екзалтираните маси са заели мрежи от също така екзалтирани, само че самотни потребители. Но заплахата е вече видима, милитаризмът от метафора се превръща в реалност в Украйна, Сирия, може би скоро Корея – навсякъде се търси радикалният ход, сблъсъкът, заплахата, забраната. Помните как се управлява обществото на Океания от „1984“ – перманентна война, причините на която вече всички са забравили; непрекъснато се случват някакви терористични атаки, които подозираме, че е организирал самият режим – целта е да се поддържа извънредното положение. Милитаризацията в мирно време почва не с истински, а с медийни бомби: тя превръща мисълта в пропагандна машина, думите – в тояги, медиите – в бухалки.

Голямата дилема пред демокрацията днес е какво да правим? Регулацията на езика е трудна работа  – табуизираните думи намират начин да мутират, понякога успяват да станат още по-обидни. Най-логично изглежда това, гражданите да се убедят, че милитаризирането на политиката ги води в погрешна посока. Но можем ли да си позволим още една катастрофа като тази от идеологическия ХХ век с една такава педагогическа цел?

Трябва да показваме, че трансгресивното поведение скрива политики, които, увлечени в културните войни, пропускаме да дискутираме сериозно. Да разопаковаме политическия продукт, който ни предлагат. По времето на соца имаше едни такива подаръчни пакети, в които дефицитни книги бяха пакетирани заедно със застоели руски парфюмчета. Сега комбинират медийни страсти с непопулярни решения. Зад туитовете на Тръмп стои намаляването на данъци за милиардери като самия него; зад битката с джендъри и таласъми нашите алтернативно десни опитват да подарят Пирин на една офшорка, а зад защитата на честта на кирилицата – тихи стъпки за присвояване на военни заводи. Връщането на собствено политическото в публичния дебат май изглежда единственото добро лечение.

Източник: Дойче Веле

Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута.

loading...

Вашият коментар

Виж още:
Тяло на мъж е намерено в изоставено жилище в северния…