НАЙ-НОВИ:

Лекомислено, небрежно, безотговорно

Филип Пулман: Скритият расизъм на Найджъл Фараж и лъжите на Борис Джонсън са финалното действие на трагедия, започнала преди 70 години.

Philip-Pullman

Налице е постимперската неохота на нашата страна да се откаже от идеята, че сме велика нация, комбинирана с поствоенната заблуда, че сме все още и велика сила. Ето защо се отказахме от шанса да се присъединим към Европейската общност за въглища и стомана през 1951 г. Нашето увлечение по собственото ни величие остана достатъчно ненакърнено от Суец през 1956 г., за да ни накара да откажем да се присъедини към ЕИО и след Римския договор, през 1958-а. Ако се бяхме ангажирали с Европа по-рано, заедно с всички останали, сега щяхме да имаме много по-дълбоко разбиране на истинските ни отношения с континента – а именно, че сме част от него.

След това дойде двойното Non на генерал Де Гол през 1963 и 1967 г., което ни задържа отвън, точно когато най-накрая си помислихме, че може би е добра идея да се присъединим. Бог знае какъв е бил изворът на неговата враждебност, но не би било изненадващо, ако с пословично острия си характер още е пазел лоши спомени от отношението ни към него по време на войната.

Но ако бяхме имали шанса да се присъединим по-рано, бихме имали и далеч по-голямо влияние върху пътя, по който се разви ЕС, и сега щяхме да се чувствали далеч повече у дома си. Вместо това ние бяхме омагьосани (някои от нашите лидери все още са) от фантазията за „специалните отношения“, измислена от Уинстън Чърчил – и напълно игнорирана от другата страна – САЩ. Заслепени от блясъка на тази въображаема глупост, заблудени, ние живеем с погрешни представи последните 70 години.

Трябва да добавим и лудостта да позволим на милиардер от Австралия да корумпира нашата преса (Рупърт Мърдок – бел. прев.). Голяма част от нея беше вече корумпирана (фалшивото писмо на Зиновиев например, публикувано от „Дейли мейл“, за да осигури победата на консерваторите през 1924 г.), но пропастта, в която потънаха куп наши вестници, начинът, по който се превърнаха в нищо повече от мегафони на ксенофобията (например Sun), е чудо на цивилизования свят.

Налице е и твърдоглавият отказ от промени при лейбъристите. Разгневен от тачъризма, аз се присъединих към тях през 1980 г. и се опитах да накарам местната партийна организация да обедини силите си с либералдемократите, за да изместим заседелите се тори. Но нищо не бе в състояния да разклати убеждението им, че е по-добре да загубят сами, отколкото да спечелят в коалиция с някой друг.

Когато по-късно същото десетилетие „Харта 88“ представиха великолепния си анализ на конституционната ни криза, отново лейбъристите не пожелаха да направят стъпка към светлината и отказаха да подкрепят очевидната нужда от, например, изборна реформа. Защото в своето склеротично самодоволство те никога не научиха нищо и продължиха да губят позиции в Шотландия. И след това избраха Джереми Корбин, който по време на референдума изнесе показен урок по укриване, снишаване, замиране и нисковолтова безпомощност. Не може да вземеш някой, създаден от природата да бъде самотник, стоящ в безопасност на задните чинове и да очакваш от него да се представи като решителен лидер с ясни приоритети.

Налице е и склонноста на електронните ни медии да бъдат изкушавани от силни личности. Дебелашки гръмогласният по кръчмарски Найджър Фараж е най-честият гост в няколко предавания на Би Би Си. Продуцентите изглежда смятат, че неговият прикрит расизъм е забавно трансгресивен. По същия начин Борис Джонсън – лъжец, измамник, безсрамен опортюнист, безидеен палячо, за да назовем само няколко от причините, поради които трябва да бъде лишен от правото да заема високи постове – беше превъзнасян отново и отново в друго популярно шоу на Би Би Си. Без напълно излишното внимание, което тези двамата получиха от телевизията и радиото, щеше да им е много по-трудно да разпространяват лъжи и дори-не-много-добре-прикрит расизъм по време на референдума. Щяха да са започнали от друго място.

Но най-непосредствената причина за катастрофата, която тази страна претърпя в четвъртък, беше лекомисленият, небрежен, безотговорен начин, по който Дейвид Камерън се опита да се откупи от дясното крило на собствената си партия, като им предложи референдум. Не мисля, че референдумите изобщо имат място в една парламентарна демокрация: те твърде лесно се израждат в шумен популизъм. Ние избираме депутатите, така че те могат да имат време и ресурси да взимат важните решения. Ето това трябва да правят.

И тогава, ако имахме добре обмислена конституция, вместо гнила, покрита с паяжина и кръпки, разлагаща се, воняща, неработеща и течаща купчина, нямаше да се стигне до тази точка. Отчаяно се нуждаем от основна промяна. Но кой може да ни я донесе сега?


Бел. ред. – Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното заглавие на „Гардиън“ е „Филип Пулман и 1000-та причини за Брекзит“. Преводът от английски език е на Емил Георгиев.

Филип Пулман е английски писател, роден през 1946 г. в Норич. Автор е на няколко бестселъра, но най-голяма известност му носи фентъзи трилогията „Тъмните му материи“. През 2003 г. тя класирана е на трето място в класацията „Голямото четене“ на Би Би Си за най-любима книга на британците след „Властелинът на пръстените“  на Джон Толкин и „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. По нея е сниман филма „Златният компас“, предстои екранизацията на още две негови романа. Пулман е носител на титлата „Командор на Ордена на Британската империя“.

Източник: Площад “Славейков” Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута. Натисни ТУК

loading...

Вашият коментар

Виж още:
Антон Йорданов е българин, който живее в Англия от 10…