НАЙ-НОВИ:

Как старозагорка пренесе от Каспичан половин прасе и туба с вино с три прекачвания на влак

Тръгнаха старозагорката Венета, мъжът ѝ Стильо и децата им Марина и Данчо на прасе в Каспичан. Целият род на Стилиян е там – майка, баща, брат, баби, дядовци, братовчеди, лели, сваковци и всички техни производни.

През 1985 година току-що бяха внесли от Сърбия Заставите. Стильо примря за Юго още щом го видя. Събраха всички пари от сватбата, от книжките, дето им бяха внасяли детските, кацнаха пред Мототехника и седнаха в новата машина като в самолет(като се има предвид, че предната им кола беше Трабант). А и децата им бяха още малки, отзад нямаше врати и спокойствието за бъдещото поколение на каспичанския джинс беше осигурено.

Застягаха се за път точно по Коледа. В Стара Загора се окълчило едно ми ти слънце, пътищата сухи – приказка. Рижкият проход гостоприемен и с перфектна пропускливост. Семейство Йорданови нареди празните буркани в багажника на новичкото Юго, приготви празните туби за виното и потегли към Петолъчката, Сунгурларе, Лозарево, Смядово, Шумен за заветния Каспичан. Всичко щеше да е добре, ако милиционерите не аргасаха Стилиян до Александрово. Все му тежичък крака на педала, наруши oграничението. Венета започна да бълва в тясното пространство, а той още повече кибритяса. Слезе с документите и отиде при катаджиите, по едно време се върна и вика на Венета: Дай 10 лева, че имам само по 20. А тя сякаш това чакаше и веднага възобнови канонадата от остри упреци. Не ще да му даде 10 лева, ама той отворил вратата на багажника отзад продължава да се ядосва: Дай ти казвам, това да не ти е магазин да искам ресто, ако им дам 20, отидоха та се не видяха, а с 10 мисля, че ще мина. Венета кандиса, извади портмонето и демонстративно хвърли десетачка на предната седалка.

До края на пътя нямаше други ексцесии. Родáта посрещна радушно “старозагорците”. Коленето на прасето е първата работа, че после много шетане покрай него. Ядоха, пиха и се веселиха 3 дена и 3 нощи с малки прекъсвания и дойде Сефановден, когато Стильо трябваше да си вземе довиждане с близките си от Северна България. Събудиха се рано сутринта и какво да видят? – сняг, сняг, сняг, навалял тихо и кротко и натрупал поне 70 см. Ами сега? Затупаха ръце по бедрата, зачудиха се. Венета вика: Не ме интересува, отиваме си!

[ad id=”225664″]

Каспичанци застягаха тежки чанти с мръвки, суджуци, вино. Мъжете излязоха на улицата и какво да видят? –  непочистено, не е минал ни снегорин, ни трактор, а новичкото бяло Юго направо не се вижда. Снегът е до стъклата на вратите. Поразринаха малко край него, Стилиян нареди четирима да седнат вътре за проба – все едно са натоварили прасето, виното и бурканите, запали двигателя и опита да потегли. Заставичката леко помръдна задница вляво и вдясно и заюсна на място. Бръм, бръм, 13-цоловите ѝ гуми забуксуваха и тя само малко смени първоначалното си положение.

[ad id=”263680″]

Толкова с отиването. Ама вие с твърдоглава старозагорка разправяли ли сте се? Няма назад.
Свекърът провери за влак и се оказа, че след три смени с прекачване, в 3 през нощта, така желаното прибиране на опърничавата снаха може и да се осъществи.

Взеха решение, че ще тръгват, но гарата е на 1 км, а то път няма, камо ли автобус да дойде. Ако някой иска да ти угоди, обаче, винаги има начин. Дядо Йордан какво ли си рече: да я закарвам до влака, че да ми е мирна главата. Извади от мазето едно старо поцинковано корито с две дупки в краищата, промуши оттам едно въже, натовари тубата с виното, сакове и чанти и задърпа коритото по надолнището към гарата. Зад него Венета размяташе пешовете на дългото си зелено палто, тип военен шинел с двуредно
закопчаване, и водеше децата, омотани в шалове и шапки. Стилиян опъваше шия, носейки още две торби.

Допързаляха се до гарата и зачакаха влака, който беше само до Шумен. Венета преброи чантите, за да не се загуби някоя по пътя. Качиха се и след 20 км слязоха за 3 часа престой до следващия трен за Комунари. На перона пак мина проверката на багажа: 1, 2, 3… 9. Потропаха в снега и в студа и дочакаха следващия влак. Той беше почти празен и Йорданови се наместиха в цяло купе четиримата. Отпуснаха се, стоплени от парното и задрямаха, по едно време малкият Данчо сбута Венета: Мамо, мамо, нещо ми капе по главата.
Палнаха лампите и какво да видят – кръв от мръвките в едната чанта просълзява върху седалката на детето. Смъкнаха я, наредиха един вестник отдолу и пак се свиха на кравай.

Дойде гара Карнобат, мястото за последната смяна. Отново зоркото око на Венета не пропусна нито една бройка от чантите. Заветното направление вече виждаше края си.

Към 3 часа Йорданови акустираха в Стара Загора. Пренесоха на два пъти с прибежки багажа до фоайето на гарата и Стильо тръгна да дири такси. Но в онези години този превоз си беше лукс, а и в Зарата беше навалял бая сняг, освен това през нощта…

Венета царствено разпери зеленото палто, седна в центъра на гарата сред безбройния си багаж и го вардеше като орлица. Децата мрънкаха недоспали, очаквайки баща им да дойде с новината, че е намерил кола. Накрая и това се случи.

Стигнаха до блока, разтовариха чантите и тръгнаха по стълбите към петия етаж, без асансьор, естествено, за да е пълна комедията. Отключвайки вратата на апартамента, превита от тежкия сак, Венета проплака към Стильо: Ох, кръста ми се откъсна… Тук вече коравият каспичанец не издържа и избухна пред входа на светая светих: Мен душата ми се откъсна! Като си натоварила чак буркани с компот, да не ти умрат децата от глад!

Това не беше нито първият, нито последен път, когато Йорданови разиграваха сценарий като в истински филм от соца. За укрепване на имунната система вижте ТУК

Виж още:
27 души пострадаха, когато швейцарски пътнически кораб се блъсна в…