ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 77, 1991 г.
ГОСПОДИ, ЗАЩО НЕ ОПАЗИ ПОНЕ ОПЕРАТА
Черният петък на четвърти октомври завърши петнадесет минути след полунощ в първия час на празника на Стара Загора с един грандиозен фойерверк в изгорялата няколко часа по-късно Старозагорска опера. Господи, нима ни обичаш толкова много та ни стоварваш само беди. Защо не опази поне перлата в центъра на нашия град?
Ако се тръгне по хронологията на събитието, чиито версии са толкова много, колкото бяха и събраните край пепелището хора, първият сигнал е приет от дежурния в Противопожарната охрана в нула часа и 15 минути на 5 октомври. Минути по-късно идват колите и започва гасенето или по-точно борбата с огнената стихия. Междувременно са евакуирани среднощните посетители на бар „Разпутин“.
[ad id=“225664″]
Ето картината на пожара, както ни я представи ст. лейтенант Петко Белчев, който първи е пристигнал начело на първата кола: – Когато пристигнахме огънят бе се разразил на сцената. Температурата бе страшно висока, димът бе гъст и тежък – гореше дървената облицовка, висящия таван, подът, завесите. Всичко. Изкъртихме вратата, но в залата не можехме да влезем – там бе като в пещ – цялата сцена бе в пламъци. Разбих единия джоб на сцената и видях, че винкелите са целите червени от огъня, гумените ни маски просто омекваха, лазехме по земята и се опитвахме да гасим. Но и силният вятър ни пречеше /по-късно метеорологичната служба даде сведение, че в нула часът и 15 минути вятърът е бил северозападен със скорост 12 метра в секунда/. И след като трите пожарни коли с четиримата бойци започват борбата с огнената стихия, по-късно колите стават общо 14 като три коли идват от Пловдив, включват се и военните , но въпреки усилията огънят довършва всичко. Може би не е без значение и това, че част от огнеборците са в принудителен отпуск, поради липса на пари, че точно в деня на пожара водопроводната инсталация в операта няма напрежение и това бави гасенето, че самата сграда има специфика, която също не дава големи възможности да се овладее огънят. И на сутринта на 5 октомври, когато децата ме молеха да отидем на панаира, чух новината, че операта е изгоряла. Нямаше какво друго да сваря на мястото – димящи останки, разтопена алуминиева дограма и пожарните коли, които продължаваха да доналиват тонове вода в храма на изкуството, намерил своя палач. През тълпата любопитни и угрижени хора успях да се промъкна край бдителния полицейски капитан. Минах през оцецелия като по чудо бар и видях потресаващата картина на бедата – салонът, в който много пъти сме били прехласнати от вълшебството на музиката, бе само едно пепелище и нищо друго. Просто пепел. Само пепел. Кой ли можеше да направи това? Сега дълго ще се ровят в пепелта експертите, но дали ще намерят уличаващата следа и дали ще докажат истинската версия. Сега версиите са десетки. Засега остава само единственият факт – изгоря нашият храм на изкуството, в който един български поет искаше да бъде слугата неподстриган и да помита неговия под. Изгоря нашата опера. Май че не съм чувал другаде подобен прецедент, може би с изключение на Александрийската библиотека. Оттам нататък вече не съм сигурен дали пътят ни върви към Европа. Май че някъде в библията бе записано, че не трябва да се пускат търговците в храма. Кой знае. А аз запазих от пепелището едно обгоряло стъклено топче от полюлей. Не за спомен, а за да ме боли!
Кънчо ПЕНЕВ
