НАЙ-НОВИ:

Българският чадър

„Българският чадър” е станал нарицателно, без никой да го е виждал. Така журналистът Владимир Костов е нарекъл своята автобиография, която написва през 1985 г. като политически емигрант във Франция.

[ad id=”225664″]

Невидимия елит

Октомври 1967 г.

 …Един ден на октомври 1967 година Богдан Христов (тогава „дипломат” и офицер от първо управление на ДС) ме потърси по телефона: „Ела да пием по едно кафе утре след обяд. В „България”, в три часа! Съгласен си, нали?”…

По това време хотелите „София” и Витоша — Ню Отани”, станали международно известни покрай аферите на българските секретни служби и турската мафия, още не съществуваха. „Балкан” и „България” бяха единствените големи хотели в центъра на столицата. Кафе „България”, запазило спомена за някакъв интелектуален живот преди войната, продължаваше да бъде предпочитано място за срещи.

[ad id=”263680″]

„България”. „Червеният салон”

 На другия ден точно в три часа прекрачих прага на „България”. Както обикновено, голямата зала бе пълна. Христов се отдели от една компания и ме пресрещна: „Да се качим в „Червения салон”- Там ще бъдем по-спокойни.”

В салона на първия етаж имаше трима или четирима посетители. Администрацията на хотела пазеше този салон на разположение на клиенти, търсещи no-дискретен разговор. Хората от Държавна сигурност срещаха тук някои от своите събеседници. Момичета ловуваха — най-често по знак на същите хора от ДС — всред чужденците, отседнали в хотела. Ние се настанихме удобно край една ниска масичка. Христов поръча коняк и турско кафе, аз — едно уиски с повече сода. При втория коняк и второто уиски Христов влезе в същината   на   разговора:

[ad id=”236993″]

— Натоварен съм да ти кажа, че твоето сътрудничество през съвместната ни командировка в Близкия изток бе добре оценено. Другарите са доволни. Твоите материали в „Поглед” бяха много интересни. Не бих се отказал от нова командировка с теб, ако се удаде случай! Какво мислиш ти?

— Това ще ми направи удоволствие. Но все пак, обясни ми, в какво моята работа се е оказала полезна?

— Не се мъчи да разбереш! — отговори ми Христов. — Познание и опити липсват, за да оцениш ролята на подобно сътрудничество. И на нас се случва да не виждаме понякога стойността на някои неща. В нашата работа, за да прецениш нещо, често е нужно да имаш много данни, а това е възможно само на по-високо ниво. Кажи едно „благодаря”   и  бъди  доволен!

[ad id=”236999″]

— Благодаря, разбира се! Благодарение на теб научих куп неща за Близкия изток!

Значи така, казах си. Богдан Христов е получил нареждане да пие една чашка с мен и да ми съобщи тази преценка. Надявах се, че това бе знак на известно разбиране от Държавна сигурност на работата ми като журналист. Но след няколко минути на приказки по актуални политически събития и нова наздравица за „нашето общо дело” Христов премина към това, което се оказа, че е било истинският повод за срещата.

„Слушай, Владо! Ще ти говоря от мое лично име. И ти ще ми отговориш на мен, само на мен. Ако твоят отговор е положителен, ще ти кажа какво смятам да направя по-нататък. В противен случай това ще си остане между нас, все едно че не сме и говорили на тази тема. Владо, ще приемеш ли да влезеш в редовете на Държавна сигурност? Да  станеш  един  от  нашите?”

[ad id=”237001″]

 Нашият елит

Това бе изненада, и то каква! Христов, седнал срещу мен ме наблюдаваше и очакваше моя отговор. Знаех общото мнение в редовете на комунистическата партия: „ДС е нашият елит. Не се отказва на покана да се служи в него!” Обаче в същото време помнех думите на един мой колега от „Поглед”, член на комунистическата партия от дълги години и партиен секретар на нашата организация: „Пътят на журналиста при комунистическия  режим  е  осеян  от клопки и съблази. Единствен съвет, който мога да ти дам, като изхождам от моя по-голям опит, е следният: Никога не приемай да влезеш в органите на ДС! Това е предложение трудно за отхвърляне, но неудобствата на отрицателния отговор е нищо в сравнение с тези, които носи съгласието!”.
Опитах да спечеля време:

[ad id=”238430″]

– Сега съм на тридесет и пет години. Минал съм възрастта да вляза във военно училище или в някоя от нашите школи. Обичам си професията на журналист. Това предложение ме ласкае, но наистина не схващам практическия му смисъл.

Христов се усмихна:

– Ще ти обясня. Ти ще си останеш журналист, какъвто си. И въпрос не става да отидеш в училище или в някаква школа. Ти ще продължиш сегашната си кариера. В същото време ще бъдеш офицер от ДС. Ще имаш допълнителни задължения, но и възможностите ти в различни области ще бъдат по-големи. Няма да навлизам в подробности. Ако твоят отговор е положителен, ще докладвам на моите началници. Надявам се, че тяхната реакция ще бъде благоприятна. Ако не си съгласен, повече няма да говорим. На теб оставям да решиш!

[ad id=”236993″]

Не му вярвах. Този разговор нямаше да остане между нас. Христов щеше да напише докладна за нашата среща и моите реакции ща бъдат описани от А до Я. Подозирах, че Христов предприема тази стъпка след консултации и по нареждане. Т.е. трябваше да отговоря на едно предложение, което, макар и представено така, „на чашка”, си бе официално предложение на ДС. Не знаех точно как, но бях сигурен, че влизането ми в ДС ще ми отвори пътища.

Следва продължение Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута. Натисни ТУК

loading...

Вашият коментар

Виж още:
Старозагорският митрополит Киприан гостува днес на областния управител Гергана Микова.…