НАЙ-НОВИ:

“Българи” или “македонци”? Две книги, които ни помагат да разберем една трудна тема

Докато София и Скопие се намират в поредната фаза на напрежение, две книги, излезли в България, хвърлят светлина върху една слабо коментирана тема – тази за невидимите вътрешни трудности, които среща научната работа по един заплетен въпрос.

Напоследък се появиха две изследвания на по-млади историци. Донякъде те имаха трудна съдба и с това напомниха за липсата или за трудното случване на нужната преоценка в мисленето по темата „Македония“ – поне в средите, които се занимават с нея. А изнесеният и в двете книги материал предполагаше тъкмо подобна преоценка. Това пък единствено показва в каква невъзможност е поставен научният и експертен подход и дебат. И това се отнася както за нашата страна, така и за югозападната ни съседка.

I “Българи” или “македонци”? Или “и българи, и македонци”?

В последните години историчката Елена Александрова работеше по темата за начините, по които ВМОРО се стреми да регулира бита и всекидневния живот на членската си маса, както и на населението в Македония. В резултат наскоро се появи книгата „Дисциплина и всекидневие в политиката на ВМОРО (1893-1912)“. В нея се анализират опити за намеса на организацията в стопанския живот, на градския пазар, в училището, в сферата на хигиената, в поведението на женския пол, в областите на брака, семейството и сексуалността.

Бях научен ръководител на доктората й, затова проследих отблизо пътя й към защитата. По-късно докторатът беше публикуван като книга, но въпросът е какво стана преди това.

Авторката се занимава с проблематика, която логично я води до взаимоотношения с други експерти по темата, до участие в общи прояви с тях, както и до публикации в специализирания печат – например този, който се издава от Македонския научен институт в София. Александрова предаде статиите си там и те бяха публикувани. Но с една особеност – научният дебат по откритията на авторката беше сведен до заклинанието, че „македонците са българи“.

Резултатът бяха редакционни намеси, които внесоха в текста на авторката колкото се може повече пъти думата „българи“. А във всяко заглавие беше поставено непременно и словосъчетанието „българско население“. Иронично, на фона на това, че действията на ВМОРО, за които става дума в текстовете на Александрова, все пак се отразяват определено и на гърци, и на турци, и на мюсюлмани, и на власи, и на ….

Книгата, излязла след това, показва, че дейците на ВМОРО наричат себе си „българи“, а когато говорят за етнос, наричат населението, което върви след тях „българско“. Но заедно с това, терминът „македонци“ се употребява в неговия политически смисъл също нерядко. Търсената от ВМОРО лоялност на нейните членове не е към държавата България и правителството в София, а именно към самата Организация, която се превръща в политически субект, търсещ самостойност. ​

         ” Аз съм българин, но
            по-важното е, че съм македонец

           Павел Шатев, който цитира
           реплика от 1904 г.

В книгата си „Македония под робство“, Павел Шатев неслучайно пише как в затвора в Солун през 1904 г. е имало и такива, които са казвали: „Аз съм българин, но по-важното е, че съм македонец.“

Що се отнася до обикновеното християнско и славянско население, българската страна обикновено се позовава на статистиката на Васил Кънчов. Но методологията на Кънчов е свързана с езика. Щом констатира употреба на „български език“, Кънчов обозначава хората като „българи“. А тук хората могат да бъдат всякакви – българи, патриаршисти, които се смятат за гърци, мюсюлмани, хора все още напълно безразлични към проблемите на нацията и т.н., и т.н.

Разполагаме и с едно обикновено пренебрегвано свидетелство на Васил Кънчов, изгубено някъде в неговата появила се посмъртно „Орохидрография на Македония“, където пише: „Местните българи и куцовласи, които живеят в пределите на Македония, се наричат сами македонци и околните народи ги зоват тъй.“ Наблюдението се оказва пророческо, доколкото именно сред българското и влашкото население предстои да се развие македонска идентичност в бъдеще.

I Македонският въпрос през британския поглед

Нека да се спрем и на една друга появила се сравнително наскоро книга. Нейният автор е Илко Дренков и тя носи заглавие „Великобритания и Македонския въпрос (1919-1949 г.)“. В голямата си част изследването е базирано на документи на Форин офис. И докато британската дипломация преди Балканската (1912-13 г.) и Първата световна война (1914-18 г.) говори категорично в Македония за „българи“, то документите след тези събития констатират изтъняване на предишните български и пробългарски чувства. В тях най-често се говори за населението като лишено от ясно изразено национално съзнание – „православни християни, етнологично малко по-близо до българите, отколкото до сърбите.“ Това води и до смяна на британската терминология в посока от „българи“ и „българофонни“ към „славофонни“, „южни славяни“, „македонски славяни“, за да завършат със „славянски македонци“ и „македонци“.

Още през 20-те британският представител Хари Ламб констатира: „Населението на спорните региони, – пише той – имайки възможността да наблюдава поотделно последиците от сръбската, гръцката и българската администрации, стигна до тъжното заключение, че никоя от трите не е способна да възстанови дългоочакваното спокойствие на тяхната много изстрадала страна. Ето защо те все повече са склонни да възприемат доктрината за автономия, с надеждата че това може да предложи по-добър шанс за постигането на тази цел.“

Заедно с това обаче, британските документи констатират определени проблеми за Белград и Атина с населението в техните дялове на Македония, както и липсата на подобен момент в случая със София в Пиринска Македония. Проблемите тук са свързани повече с дейността на ВМРО и изтребителните борби между различните крила, колкото с лоялността на местното население.

         ” Британската дипломатическа
            документация потвърждава,
            че през 30-те г. желанието
            за независима държава печели
            привърженици във
            Вардарска Македония

Що се отнася до 30-те години и в навечерието на Втората световна война, както и след нейното избухване, британската дипломатическа документация потвърждава, че македонската идентичност и желанието за независима държава спечелва все повече привърженици сред различни слоеве във Вардарска Македония.

Що се отнася до Егейска Македония в края на 1944 г., имаме доста проникновен коментар на специалиста по Югоизточна Европа, Х. К. Томпсън: „Ако Гърция може да даде на македонците, което те искат – свободата на език и малко по-добър живот – те ще се задоволят да останат гръцки граждани.“

Британската документация потвърждава и че предложеното от Тито федеративно устройство на Югославия не задоволява напълно силните „автономисти“ във Вардарска Македония. Дипломатът Едуард Пек усеща хитростта на югославския комунистически диктатор, отбелязвайки: „Аз мисля, че е погрешно да се смята, че Тито въжделее „независима“ Македония, въпреки че той без всяко съмнение ползва македонските автономистки аспирации да развие своята идея на увеличена по територия федеративна Македония, с включени в нея териториите на Пиринска и Егейска Македония.“

В британските документи са уловени и новите югославски усилия за дефиниция на македонското, както и спомена за някогашното българско минало. Дипломатите на Форин офис коментират посещението на Тито в София от декември 1947 г., като не пропускат да добавят за придружаващия го Димитър Влахов, че е „българин по произход“. В доклад от Скопие британският вицеконсул Хилари Кинг отбелязва също, че „много македонци се чувстват българи“, но въпреки това македонските чувства вече са достигнали такъв етап на съзряване, че включването на Македония към България е вече немислимо.

В същото време, решавайки да даде шансове на югославска дефиниция на македонското и противопоставяйки се на откъсване на егейския дял от Гърция, Форин офис отчита, че този вид македонизъм няма как да пусне корени в Пиринска Македония. Отдава го на силно развитото българско съзнание на населението и обстоятелството, че след 1912 г. то чувства българската държава като своя, а хората от този край са във всички сфери на живота в страната.

I Накъде пътуваме?

Както виждаме, британските дипломати ясно виждат и предричат това, което не успяват да видят историците в София и Скопие. Късно е за македонците във Вардарска Македония да не бъдат вече македонци. Ако Гърция подобри живота им, егейските македонци могат да станат лоялни граждани. Македонците в Пиринска Македония ще си останат българи.

Тази сложна и многообразна картина продължава да бяга и в наши дни както в българския, така и в македонския исторически разказ. Ледът се разтапя твърде бавно и от двете страни на Осогово. Но това трябва да се случи и в перспектива е неизбежно. Както казва още през 1949 г. знаменитият Макс Планк: „Новата научна истина не се налага с убеждаване на опонентите и отваряне на очите им за светлината, а по-скоро защото опонентите в края на краищата умират, но израства едно ново поколение, което е запознато с тази истина.“

* Авторът е част от историците, подписали призива за ново историческо мислене по отношение на темата “Македония”.

** Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Стефан ДЕЧЕВ Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.

  Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута. Натисни ТУК

Виж още:
Победителката от миналогодишния сезон на аграрното риалити „Фермата” – Веселка…