Къде си, Пара?
Навярно сега сърбаш третото си утринно кафе зад дуварите на някоя тузарска къща. Или пък вече си се въздигнала на небеси и се забавляваш с глупостите на безкрили земни мушмороци. Където и да си, пощади ме пак…
Аз те повиках днес жива. В първи клас на училище „Атанас Генчев”. Пухкавата, пеещата Пара – „кукла и мишок танцували”…
Тогава над Стара Загора снегът беше навалял колкото липите. След последния звънец, опакована в одеялото, майка ти те слагаше в шейната, а после бавно и сигурно те изплъзваше от погледа ми, докато се превърнеш в едва забележима въпросителна в края на изречението. „Каква глезотия!” – хихикаха овалийчетата от класа – и Вельо, и Миньо, и Руска, и Пенка… Цялото градско село ти се присмиваше! Тогава майките ни още не знаеха, че обичта им към децата понякога трябва да им бъде показвана. Дочувах баба ми да говори на жените – „Целувай детето само докато спи!” – и може би затова си останах недоцелуван…
Недоцелуван – да, но не и необразован! Особено що се отнасяше до ония къси думички от рошавата граматика на бай ти Гошо файтонджията, заради които някои майки от махалата боцкаха езиците на децата си с игла. Но едно е да изречеш тия думички, а съвсем друго е да ги видиш. И то не върху изтръгната страница от учебник по медицина, а наистина – както е истинска филията с мас и пипер.
По онова време Живкината баня беше храмът на Афродита, където старозагорки веднъж седмично се пречистяваха, щавейки снаги в курните за не по-малко от 2 часа (без да калкулираме междучасията за закуски и за подремване) а сетне кършеха стан по уличките и скърцаха от чистота като платформи от гьон. Едно инстинктивно жертвоприношение от крехки изящества до жалби по младост безмилостно претриваше с кесии и сапуни както изпъкналите, така и вдлъбнатите си прелести; пуфтеше, кипеше, димеше, крещеше и щъкаше с налъми по плъзгавото на живота!
Това – вътре в банята.
А сега ще ви кажа какво се случваше отвън, зад дебело намацаните с блажна боя прозорци. Там, разбира се, бяхме струпани ние – хлапетиите. Катерехме се на смени един върху друг, със стотинка олющвахме боята колкото за едното око и гледахме, гледахме, гледахме… Така зяпахме, че въпросното ни око ставаше триж по-голямо от другото! Искахме да пораснем бързо в пазвите на узрелите каки, които напомняха майките ни и при необходимост можеха да ни защитят, като ни скрият под полите си.
Каките май че нямаха нищо против, но когато дупките в боята върху стъклата станаха много пъти по две, и то все по-големи, бабите така ни погнаха, че след един налъм в главата видях цели две мълнии!
Тези мои патила всъщност бяха съвсем ненужни. Нещо като предизвикателство към мишока, който все се върти около капана. Всичко беше абсолютно безсмислено, тъй като женската баня бе пълна с хлапета като мене, които вдигаха олелия не по-малко от майките си. (Както се казваше – с деца да идеш на баня, ще ти изядат сапуня!) Получаваше се нещо като надлъгване с кондуктора, когато пътувахме гратис с влака. Най-много някоя заядлива комшийка да изквака: „Мари, Недялке, това дете, дето го водиш, не е ли много голямо, мари?” – „А, не е – ще отвърне майка ми – още е на пет и половина!”
На пет и половина ли? – Чувствах се поне на петнадесет и половина! Вече бях изпушил първите цигари, бях пил от виното на дядо Кольо, знаех до една песничките на бай Руси колоездача, както и мнението за женурята на Любо Манджата. И сякаш за награда веднъж в седмицата майка ми ме водеше в женската баня – там, в меката на сифоните и баджаците, пък и на останалите хубости, дето жените уж ги държат на сянка!
Докато един ден – Пара! Пак до мене, само че вместо на чина – до курната, вместо с тетрадка – с тас в ръка. Вместо с мастилница – със сапунерка. Без пандела, без шейна и одеяло, само по онова, което си го има. Един нагледен урок по анатомия за малолетни. Едно непоискано и недадено обещание.
На следващия ден в училище тя пак зае мястото си на чина до мене, погледна ме загадъчно и ми рече: „Вчера те видях гол в банята”. – „И аз те видях гола” – отвърнах. После запя: „Кукла и мишок танцували…” Съжали ме. На никого не каза, че мишокът е бил хванат в капана.
Навярно затова душата ми я повика с благодарност днес, няколко десетилетия по-късно, понеже тя си остана единствената жена в живота ми, която ме пощади. И ако искате да знаете, нейното име, макар и бездруго смешно, не беше точно Пара, а Параскева, но ако Вельо, Миньо, Руска, Пенка и другите разберяха това, щяха да я скъсат от подигравки. В селата Средец, Бял извор и Опан, Старозагорско, нямаше нито една баба, която да се вика така!
