Това е едно от четените заглавия днес в интернет пространството. И нямаше да е новина, ако не бяха разгорещените дебати по въпроса за домашното насилие.
Биенето на шамари на детето и вербалната агресия са основните теми тези дни по сутрешните блокове. Споровете около това не са от вчера. Още от стари времена има привърженици на едното и на другото поведение. У нас като че ли се приема с положителен знак и да се бие детето и да му се вика.
По този повод се сетих за една случка в Нюйоркското метро: На една от спирките малко дете – негърче, не успя да слезе с майка си и баща си и вратите се затвориха почти под носа му. Метрото зафуча към следващата спирка, а детето се разплака. Кондукторът изникна сякаш изневиделица, каза нещо по радиостанцията и мотрисата забави ход и спря. После потупа детето по гърба, каза му няколко успокоителни думи и то се усмихна през сълзи. Усмихнаха се и пътниците, а някои изръкопляскаха. Не знам каква беше тази техника, каква беше тази синхронизация, но мотрисата даде на заден ход и спря на спирката, където притеснените родители прегърнаха детето си. После метрото пое по обичайния си път. Всичко това се случи в рамките на десетина минути. Сигурно някои много са бързали, сигурно някои много са нервничили, но не чух нито една обидна дума, нито мърморене при така създалата се ситуация.
Как щяха да са нещата у нас? Възможен сценарий: „Тия черните ще заспят още малко, оставят си децата по спирките! Така е като живеят само от помощи! И защо ще спира мотрисата, бе? Аз ако изпусна спирката дали и за мен така ще спират? Заради тях ще изтърва полета си. Не стига, че ги храним, ами и ни забавят при нашите пътувания. Още от сега ги учат на привилегии!“ Ето такива приказки бихме чули в нашето метро при подобна ситуация. Дано да не съм прав…
Петър Желязков
